Дейвид Ангстън - Златният дявол

— Звучи ми добре — казах.

Белочек кимна към пътеката, която се спускаше към брега.

— С Кенди тръгваме нататък. Стига ми толкова изкачване за днес.

— Добре — отвърнах. — Рок, защо с Дъф не тръгнете по лявото отклонение. Аз продължавам нагоре.

Те кимнаха в знак на съгласие.

Белочек тръгна с Кенди под ръка.

— Ще се срещнем при лодката, преди да се стъмни — каза той.

Погледахме ги малко как се спускат по пътеката — високата червенокоса красавица се извърна със знойна усмивка, а едрият магьосник в бял костюм наперено въртеше бастуна си. Не ме питайте защо, но двамата сякаш бяха родени един за друг.

Обърнах се към приятелите си.

— Ще се видим при дока — казах.

Рок ме предупреди да не се изгубя. Дъф ми пожела късмет. След това двамата се обърнаха и се отдалечиха.

Кучето ме гледаше втренчено с отворена уста и дишаше тежко.

— Ти би могъл да ми спестиш доста усилия, Панчо 18 18 Pancho (исп.) — Традиционно име за куче или уличен пес. Отговаря на Шаро в българския. — Б.р. . Знаеш къде е. Заведи ме при него.

Кучето продължаваше да ме зяпа тъжно. Клекнах, почесах го зад ушите и прогоних една муха от раната на предния му крак. Потупах кучето отстрани и усетих ребрата му.

— Трябва да хапнеш нещо — казах. Когато понечих да стана, кучето тръгна нагоре по пътя.

Беше мой ред да го следвам.

Когато се изкачих на хълма, видях ясно яхтата, закотвена в залива. Мрачни облаци закриваха небето и попиваха светлината на късното слънце, правеха океана сив, а селото превръщаха в стара бозава монохромна фотография. Под мен се простираше ръждиво море от покриви, прорязано от виещия се път, по който пое Белочек, но не виждах отклонението, по което тръгнаха приятелите ми. Увиснали дървета прикриваха брега и дока. Останах така дълго и поглъщах гледката. Нещо в нея ме притесняваше. Нещо липсваше. Отне ми цяла минута да осъзная какво.

Двайсети век.

Забравете 21-ви век. Тези хора не бяха стигнали и до деветнайсети. Нямаше телевизионни антени, сателитни чинии, нито кабели, прострени от къща до къща. Нямаше тръби, водопроводи и течаща вода. Нямаше автомобили. Нито дори мотоциклети или тревокосачки. Като се замислех, дори рибарските лодки бяха без мотори. Обърнах се към залива и се загледах в ултрамодерната яхта на Белочек. Този човек наистина беше магьосник, беше ни докарал дотук с машина на времето.

Повече от всякога исках да говоря с жителите на Пунта Пердида, но все още нямаше никакъв признак на живот в къщите около мен. Така беше и нагоре по пътя, който преминаваше през билото. По-напред на фона на оловното небе се открояваше бял кръст на църква. Обичайна гледка за католическа страна, но в тази заспала сива местност той грееше като неонова реклама, като разпознаваема връзка с широкия буден свят.

Панчо извърна глава към мен, сякаш питаше какво чакам. После се обърна и тръгна пак напред, а аз го последвах. Заваляха дъждовни капки, които направиха прашния паваж на точки и намокриха лицето и раменете ми. Когато стигнах до високата ограда от ковано желязо на църковния двор, вече валеше като из ведро и двамата с кучето бяхме мокри до кости. Бутнах скърцащата врата, забързах да се подслоня под арката на църковния вход и застанах с гръб към обсипаната с пирони дървена врата. Панчо се изтръска и ме опръска, после седна до мен на каменния праг. Приличаше на измършавял плешив пънкар. Поседяхме така и гледахме как дъждът пада в църковния двор. Водата се стичаше по керемидения покрив, спускаше се по мрачните надгробни плочи и се изливаше надолу по каменистия склон на пътя, а тътенът й беше като дългоочаквана плесница, която трябваше да събуди заспалото градче.

Пороят не спираше. Започнах да се чудя дали другите също не бяха сварени неподготвени за него. Белочек в спретнатия му костюм. Кенди в памучната й блуза. Дали носеше сутиен?

Не бяха мисли като за прага на църква. Панчо започна да вие и да дращи по вратата. Отворих я и го последвах вътре.

Стените на църквата бяха дебели, а прозорците — високи и тесни. Бушуващата навън буря пропускаше само слаба светлина в мрака. Дъждът биеше по покрива, процеждаше се през тавана и образуваше локви по каменния под. Кучето отиде при една от тях и започна да пие вода.

Когато очите ми свикнаха с мрака, видях, че не сме сами. До олтара стоеше тъмна мъжка фигура, приведена над нещо, което в сянката приличаше на блестящ ковчег. На полица над него трептяха множество ритуални свещи, а край нас зловещо дрънчеше призрачна камбана.