Дейвид Ангстън - Златният дявол

— Винаги съм искал да отида — каза Дъф и се ухили мазно на Кенди. — Най-голямото парти на планетата.

Притеснителната близост на тези ослепителни жени беше парализирала почти изцяло Дъф. След половин дузина маргарити от обикновен добряк се беше превърнал в маниак.

— Трябва да отидем, момчета!

Свих рамене. Рок кимна неопределено.

— Ако въобще някога се измъкнем от Мексико — каза той.

— На всяка цена — насърчи ни Белочек. Всяка дума на едрия мъж приковаваше вниманието. В кънтящия му дълбок и драматичен глас сякаш се бе събрала цялата колониална история на Карибието: мелодичното оплакване на африканския роб и отчетливата дикция на английската управляваща класа. Имаше баритона на британски адмирал от опера на Гилбърт и Съливан, произнасяше педантично с наслада всяка сричка и дъвчеше въздуха около нея. — Но ви предупреждавам — каза с блестяща дикция той. — Като стигнете там, може да не поискате никога да си тръгнете.

— И защо? — попитах аз.

Погледна Ева и дръпна от пурата си.

— Виждате я и още питате?

Проследих погледа му и се усмихнах на Ева. Истинска бразилска сирена. После се обърнах към приятелите си.

— Да пропуснем Рио. Няма да мръднем от пристанището.

Смехът на Белочек беше като изригване на вулкан, коремът му се тресеше и от устата му излизаше дим. Отне му цяла минута да се успокои.

Дъф поръча на всички по още едно питие. Оказа се, че жестът не е толкова великодушен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Беше похарчил всичките си песос, а пък плажното капанче не приемаше карти.

С Рок посегнахме към банкнотите си, но Белочек бързо се намеси.

— Не се тревожете, господа. Питиетата са от мен. — Извади дебела пачка мексикански пари и отдели няколко за сервитьора. Той му благодари и двамата си размениха няколко думи на испански.

Ние отпихме от маргаритите.

— Знаете ли какво значи „hueso Colorado“? — попитах.

Белочек облиза солта от устните си.

— Смятам, че е нещо свързано с кръвта и костите. Употребяват го, когато говорят за дълбочината на вярата си. — И се взря в мен с големите си кафяви очи. Погледът му ме накара да се почувствам неудобно.

— Това наистина са ни последните питиета — казах. — Трябва да вървим.

Той продължи да ме гледа, а пронизителните му очи блестяха.

— Този човек винаги е неспокоен. Разумът му все работи.

Имаше истина в думите му. Никой, освен мен не изглеждаше като да се бе разбързал. Най-малко господин Белочек. Той и компанията му бяха на едномесечна ваканция или както той я наричаше „плаваща почивка“. Бяха минали през Панамския канал и доплавали до мексиканския бряг. След като стигнали чак до Кабо Сан Лукас на север, сега се връщаха обратно и целта им беше Акапулко, като по пътя спираха на различни места. Добре де, разумът ми работеше повече, отколкото беше необходимо. Знаеха, че ще ходим до Пунта Пердида. Вече бях обяснил, че се надяваме там да намерим Дан и се бях оплакал от неуспешния опит да наемем местни лодкари. Ако просто му трябваше още един намек, нямах нищо против да му го направя.

— Трябва да намерим пътя надолу по брега — казах.

Рок се надяваше, че съм се отказал. Не бях сигурен кое го тревожеше повече — предпазливите лодкари или пигмейката с кръста.

— Трябва да си продължим пътешествието — каза той.

— Пунта Пердида е изстрел в тъмното.

Белочек вдигна вежди.

— Изглежда има разнобой в редиците.

Дъф облиза пенестите мустачки, останали от маргаритата.

— Съгласен съм и с двете възможности — каза той. — На мен Мексико ми харесва.

Белочек издиша синкав облак дим.

— Какво знаете за това градче Пунта Пердида?

— Нищо — отвърнах. — Само че брат ми може да е там.

Той взе една от снимките, които бях оставил на масата.

— Блудният брат.

— Няма го само от четири месеца — казах.

— Много неща могат да се случат за четири месеца. — Той хвърли снимката обратно на масата. Дългокосият и дългобрад Дан като гмуркач на лодка във Флорида Кийс.

— Много неща могат да се случат за четири секунди.

Започваше да ми звучи познато.

— Какво имате предвид? — попитах.

— Животът се живее за мига — каза той. Протегна голямата си черна ръка с дланта надолу и започна да свива един по един пръстите си в юмрук. — Един след друг, един след друг. — И бавно преобърна юмрука. — Човешката съдба може да се промени просто ей така! — Отвори пръстите. В дланта му имаше голяма дебела златна монета.

Без да се замисля, посегнах и я взех, сякаш в мен се бе задействал някакъв примитивен първосигнален механизъм и мозъкът ми бе дал на късо. Деликатност, учтивост, въздържаност — всичко се изпари, когато взех монетата и я превъртях през пръсти. Беше стара, износена, надраскана, удряна, нахапана и изкривена и все пак беше най-красивата монета, която някога бях виждал. Това, че беше стара й придаваше неосквернена стойност, която не можеше да се измери в унции, а загадъчното лустро под тъмния заслон на palapa сякаш събираше в едно сенките и жълтото злато в бляскав водовъртеж от цветове.