Дейвид Ангстън - Златният дявол

— Сеньор?

Извърнахме се. Индианката джудже стоеше зад нас с товар от мъниста в ръце.

— No, gracias — казах й.

Тя протегна една кожена огърлица с масивен сребърен кръст.

— Para Punta Perdida — каза тя. — Hueso Colorado.

— Какво?

— Hueso Colorado. — Тя вдигна огърлицата и измъкна кръста, като говореше на странен испански. Разбрах само последната й дума: diabolo. Тръпки ме побиха.

— Колко? — попитах и понечих да бръкна за пари. Тя поклати глава.

— Не — каза.

— А ти? — Измъкнах триста песос от пачката и й ги подадох. — Какво ще кажеш?

Тя пак поклати отрицателно глава. После взе свободната ми ръка, сложи в дланта ми сребърния кръст, сгъна пръстите върху него и каза:

— Para el diablo blanco.

— Какво каза? — попита Дъф.

— Нещо за дявола — отвърнах. — Май някакъв бял дявол.

— Да няма предвид теб? — попита Рок.

— Не знам — отговорих.

Жената отказа предложените от мен пари. Обърна се към Дъф и го погледна право в очите, след това го прекръсти. Дъф се изсмя нервно. Спокойните тъмнокафяви очи на жената не мигваха. Накрая се взря в Рок.

Никога не го бях виждал толкова объркан. Хвърли нервен поглед към сребърния ми кръст.

— Имаш ли един такъв и за мен? — попита той.

Тя не отговори, а едвам поклати глава. Нямаше кръст за Рок. Само кръстен знак: чело, сърце, рамо, рамо. Извърна втренчения си поглед и се затътри надолу по брега.

Ние стояхме и я гледахме известно време, преди някой да може да проговори. Накрая Дъф каза:

— Не ми пука колко е часът. Имам нужда от една маргарита.

Ако Мексико все още не бе успяло да ни превърне в алкохолици, то със сигурност бяхме на път да станем такива. В късната сутрин вече спяхме пиянски сън на сърповидния плаж на Бока. Лежах по корем, за да избегна болката в гърба. Събудих се заради черен лабрадор ретривър, който дишаше тежко, а розовият му език висеше навън от устата. Звярът ме прескочи, засипа ме с пясък, след това побягна към океана, за да хване едно фризби със зъби. Обърнах се да видя кой е хвърлил фризбито и изведнъж времето спря. На кой плаж бяхме? Кой ден сме? Какво правеше тази жена тук?

— Хей, я вижте.

Рок се изтърколи на една страна като кит на сухо и видя момичето и кучето.

— Това е тя — каза той.

Дъф също се върна в съзнание с подпухнало лице и подути очи.

— Коя?

— Розовка — казах аз. Така я наричахме винаги, когато се сещахме за нея, само че този път не бе облечена в розова блуза, защото Дъф я бе прибрал при неговите мръсни дрехи, които ползваше като възглавница през нощта. Не, този път носеше бяла памучна блуза с тънки презрамки, под която нямаше нищо и вместо прашки бе обула бели шорти, чиито крачоли бяха навити нагоре по бедрата й. В едната ръка държеше сандалите си, а в другата — изгризаното от кучето фризби и докато подскачаше и си играеше, кучето я обикаляше и се хвърляше към диска. Тя спря да го дразни и пак хвърли фризбито към водата. Кучето побягна да го хване.

— Чудесата никога не свършват — промърмори Дъф.

По-бърз от мисълта ми, Рок вече беше сканирал плажа за придружителите на Розовка.

— Ето я Червенокоска — каза той. — И Иди Амин.

Пиеха коктейли с чадърчета на шезлонги под дебела сянка на огромна palapa близо до нас. Едрото тяло на господин Амин беше облечено в хавайска риза на зелено-златни бамбукови мотиви, които приличаха на фототапет. Голата му глава лъщеше, на нея се мъдреха слънчеви очила с аеродинамична форма. Подръпваше от пура, дебела колкото китката му. Червенокоска носеше бели панталони и тъмносиня блуза без ръкави, вързана на възел над пъпа й. Изглеждаше като бленуван американски флаг, за който всяко здраво американско момче би било щастливо да се бие.

— А ето я и яхтата им — продължи Рок. Беше пуснала котва в залива малко по-навътре от рибарските лодки и водните таксита. Платната бяха напълно свалени, белият корпус блестеше на дневното слънце.

Дъф вече бе извадил бинокъла и го бе насочил към тяхната palapa. Иди Амин отпращаше търговец на дрънкулки, а Червенокоска се решеше.

— Щом едно момиче има такава червена коса — каза Дъф, — това означава, че е червена и отдолу.

— Ти пък откъде знаеш, бе французин? — Рок грабна бинокъла.

— Говоря от опит.

— Да бе! Да не би с мис Ейприл?

— Казваше се Марч.

— Ейприл.

— Марч.

— Ейприл.

Трябваше да се намеся, преди тези двама глупаци да пропилеят шансовете ни.

— Обичам фризби — казах и се отправих по брега към Розовка.

Колкото повече приближавах, толкова по-висока и мъчително красива изглеждаше тя. Краката й бяха до глезените във водата, гледаше как лабрадорът плува към фризбито, а когато свали ръката, с която си правеше сянка над очите, сребърните гривни иззвъняха надолу по елегантната й китка, презрамката се плъзна и оголи рамото й, което се подаваше под копринената черна коса. Щом се приближих, тя се обърна и ме стрелна със зелените си очи, гримирани с черна очна линия. За миг ми се стори, че може би е от Близкия Изток, момиче от харема, хвърлило фереджето и незнаещо къде да спре. Огледа ме преценяващо и пак се извърна към океана.