Дейвид Ангстън - Златният дявол

Този миг, този час, този залез с Ева беше най-пълното и съвършено време в краткия ми живот. Може би беше делириум, предизвикан от сътресението и драстичната загуба на кръв или пък от съкрушителната умора. На каквото и да се дължеше, бях сигурен, че в този миг, ако перифразирам г-н Стивънс, се бях превърнал в нищо: виждах нищото, което го няма, като нищо. Бях в пълно съзнание, на вълната на житейския океан, с един крак здраво стъпил на палубата, а с другия — в рая.

Дан би се гордял с мен. Не съм сигурен, че той изобщо успя да достигне до това състояние. Но съм сигурен, че не спираше да опитва.

Исках блаженството да трае вечно. Исках да преплувам седемте морета с Ева в кораб, натоварен с безкрайното ни богатство, да се носим на крилете на мечтата през златния рай.

Но не било писано.

Сляпото желание, което породи мечтата, беше сляпо и за коварството на дявола. Предателство превърна златния ми рай в истински ад.

Ето как стана.

Тъкмо привършвахме разтоварването на златото. Всичките кюлчета бяха подредени в товарното помещение долу до трупа на Рок. На палубата бе останала само една ярка тухличка. Точно обвивах пръсти около нея в състояние на екстатично доволство, когато осъзнах, че Ева произнася името ми, че го повтаря от известно време, но чак сега я чувам. Вдигнах поглед.

Притъмняваше, но още не беше се стъмнило. Намирахме се в онзи неуловим миг на свечеряването, който ти се струва безкраен, но преминава на един дъх. Повя хладен бриз и облаците, които преди малко изглеждаха толкова далеч, сега се носеха точно над главите ни. В тях бе останала единствената светлина по небето, сякаш я бяха погълнали от залязващото слънце и сега я носеха на изток в пътуването си към нощта. Ева стоеше на палубата пред мен, а блестящите облаци се движеха над нея, хвърляха върху лицето й трепкащи сенки и очертаваха рязко силуета й.

Отне ми известно време, за да забележа, че нещо не бе както трябва. Може би заради непознатия начин, по който бяха приведени раменете й и странния безчувствен израз на очите й. Беше се надвесила със заплашителна мощ над мен. Никога не я бях виждал такава. Тогава осъзнах, че тази мощ се съсредоточаваше в една-единствена точка — ръката, която държеше здраво на кръста си. Беше покрита с края на разкъсаната й блуза и ми трябваше малко време, за да осъзная в цялата тази бъркотия, че предметът, който стискаше, беше пистолет. Пистолетът на мексиканеца с единствения куршум в него. Дулото му сочеше към мен.

Изсмях се. Беше по-скоро кикот. Не знам защо. Може би заради източника мътна светлина, който падаше върху лицето й като сянка. Или се породи от неверие. Сигурно си мислех, че това с пистолета е шега. Но точно там ми беше проблемът — не можех да разсъждавам трезво. Умът ми бе извън контрол, завъртян в трескава спирала. Ева сякаш обикаляше около мен, но всъщност това беше илюзия, породена от движещите се облаци. Белочек? Брага? Капитан Брага ли каза? Устните й произнасяха думи, които не разбирах. Главоболието, за което бях забравил, се превръщаше във вой, във вик с нестихващо ехо. Скоро стана истеричен крясък като тези, които бях чул в песните на жителите на Пунта Пердида. Стори ми се, че идва от свещеника с червен тюрбан, но се оказа, че е само едно растящо петно кръв. Тя се бе пропила в изплъзващата се превръзка на китката ми и сега течеше обилно, падаше на струйки от ръката ми, капеше по златното кюлче и образуваше червена локвичка.

Изправих се на крака, олюлявах се и стисках мокрото кюлче в ръце.

Ева каза, че съжалява. Гледах я как вдига пистолета от развятата на вятъра риза. Видях пръста й да натиска спусъка.

Кристално ясната мисъл за неизбежна смърт най-накрая проби транса ми. Спуснах се като луд към нея с кюлчето.

Не знам колко време бе минало. В облаците вече нямаше светлина и те плуваха мрачно покрай луната. Променливата лунна светлина ме събуди от съня, който си бе като смърт наяве. Очите ми не се бяха затваряли.

Изправих се до седнало положение и усетих болка. Имах още една голяма цицина на главата. И тя също кървеше точно над ухото ми. Странно, че в мен бе останала още кръв след всичките ми кръвопускания. Бях целият омазан в нея, както и пространството по палубата около мен. После видях, че не всичката е моя, част от нея беше на Ева.

Лежеше, както си беше облечена в бански, на ръба на палубата, а едната й ръка висеше над водата. Разкопчаната й бяла блуза беше пропита с кръв, кръв капеше и от раната на главата й. Обърнах лицето й към мен и с облекчение установих, че чертите й бяха непокътнати. Очите й бяха широко отворени, приличаше на мъртва. Притиснах ухо към гърдите й и се заслушах за пулс. Нищо, само безжизнена тишина. Разтворих пръстите й, обвити около дръжката на оръжието и го взех. На дръжката имаше кръв. Осъзнах, че ме у дарила с нея. Но как куршумът не ме е улучил?