Дейвид Ангстън - Златният дявол

Известно време стоях така на вятъра, стисках брадвата в ръце като глупак и оглеждах водната повърхност. Вълните ставаха все по-високи и яхтата започваше да се люлее. Не може да е слязла долу, не и през нощта, не и в тази вода и със сигурност не и в състоянието, в което беше. Две паралелни светкавици разцепиха мрака над хоризонта, последвани от двоен гръм. Спомних си ската и ми хрумна, че никой не може да напусне яхтата жив.

Облаците отгоре се разделиха за миг и луната ярко заблестя. Надникнах в отворената шахта под мен, към увития в синьо мумифициран труп на Рок и златните кюлчета до него. Красота и смърт, най-великите тайнства. Луната се скри зад облак и корабът пак потъна в мрак. Очите ми се впиха в отвора на стълбището, което водеше към вътрешността на яхтата. Ето къде бе потънала. Беше се промъкнала оттам, докато претърсвах каютата на Белочек. Сигурно от нея бе дошъл шумът, който чух.

Тръгнах надолу и се заслушах, застанал на стъпалата. Не се чуваше и звук от вътрешността. Там цареше само пуста като в гробница тъмнина. Запромъквах се през тясното стълбище. Стъпалата ми намериха пода преди очите ми да го видят. Едвам различавах прозорците със спуснатите пердета от другата страна на стаята. Над масата за хранене бе паднала тъмна сянка, а съседното помещение без прозорци бе в пълен мрак, в който се процеждаха само частички от лунната светлина.

Стоях дълго и се ослушвах. Яхтата се люлееше, ръцете ми трепереха. Усетих се, че стискам брадвата прекалено силно и я притискам към гърдите си. Отпуснах хватката, внимателно поех дълбоко дъх и се опитах да успокоя дишането си. Спомних си, че хвърлих оръжието през борда. А сгъваемият нож бе забит в змиорката. Няма пистолет, няма нож, няма стрели за харпун. С какво можеше да се опита да ме убие? С голи ръце?

Кухненските ножове във всекидневната. Сетих се за момичето, което ме нападна на „Орхидея“ с тънък нож за филетиране. Ако беше силна и жилеста като Ева, можеше без проблем да ме убие с него. А сега, след като бях изгубил толкова кръв, нямаше да е трудно да ме довърши. Достатъчно бе едно рязване през гърлото. Припомних си, че има три кухненски ножа — всичките бяха в едно и също чекмедже. Два от тях бях ползвал. Единият беше къс нож за белене, другият — с дълго острие за обезкостяване на риба и третият — огромен месарски нож с широко острие за кълцане. Можеше да ме убие лесно с всеки един от тях.

Дали шумът, който чух преди малко, не бе от отварянето на чекмеджето? Дали не беше взела нож и не се бе скрила в яхтата?

Отделих се от стълбището и навлязох предпазливо в тъмнината. Стаята се клатеше и въздухът вътре вонеше на гнило. Сякаш усетих, че има нещо в мрака пред мен. Може би беше само вятърът в прозорците или вълна, ударила се в корпуса. А може би беше звукът от дишането на Ева. Започвах да чувствам пулсиращото й присъствие. Дали не беше слязла тук, когато аз се спуснах по стълбите? Дали се криеше и ме причакваше?

Спрях на място и прошепнах в тъмното:

— Ева, моля те, изслушай ме. Не искам да те убивам. Наистина не искам. И не мисля, че и ти искаш да ме убиеш.

Заслушах се, но чувах само вятъра. Пристъпих внимателно в мрака.

— Искам само да поговоря с теб. Може да успеем да се споразумеем. Има достатъчно злато и за двамата.

Тя ми отвърна пак с мълчание.

— Знам за капитан Брага — казах.

Дори и това не предизвика реакция.

— Какъв ти е той, Ева? Оженил се е за твоята прапрапрабаба? Или само й е обещал да се ожени за нея? И да се върне в Рио с кораб, пълен със злато.

От тъмнината не долетя дори дъх. Започвах да си мисля, че е мъртва, че в стаята е призракът й, който ме наблюдава тихо и чака. Или пък истинската Ева е рожба на мрака. Илюзия, създадена от дявола вътре в мен.

Пресегнах се през плота, опипвайки слепешком за дръжката на чекмеджето. И през цялото време се молех на Бога от детството ми, този от блестящия кръст на гърдите ми, да ми помогне да се събудя от ужасния кошмар. Да ми покаже, че я няма. Да ме вдигне от пиянския сън и да ме върне на брега на Бока. Да отворя очи и да видя прекрасната жена да се разхожда във водата. Онази със сребърните гривни, светлосинята забрадка, дългите черни коси, които меко се спускат по гърба й. Жената, чиито очи никога няма да забравя.

И която сега се опитваше да ме убие.

Нещо просветна в мрака. Видях чекмеджето. Отворих го. И трите ножа си бяха вътре.

— Ева…

Светлината изчезна. Последва тътен на гръмотевица, която сякаш викаше името ми.