Дейвид Ангстън - Златният дявол

Реших, че трябва да е на португалски. Това беше родният език на Ева и вероятно на майка й, която й бе предала семейната реликва. Разпознах само една дума: amor. И другите думи приличаха на любовни. Mina. Promessa. Eternamente. Думи на любов или на обещание за любов. Това без съмнение беше подарък за любим човек. Но за кого?

Разгледах екстравагантния подпис, гравиран красиво отдолу. Трябваше да откроя всяка буква от сплетените като лоза думи. Накрая разчетох три отделни имена: Цезар. Луис. Брага.

Капитан Брага.

Търговецът на роби. Крадецът на злато. Самият дявол.

Внимателно оставих часовника до ножиците на мивката. Погледнах отражението си в огледалото. След това грабнах фенера и изчезнах от каютата.

Навън поривът на вятъра ме погали като ръка. Облаците вече се движеха бързо и изпълваха небето. Океанът се бе раздвижил. Прекосих мостика в посока към Ева, която още лежеше по гръб на ръба на палубата. Разкъсаната й бяла блуза се вееше на вятъра, а пълната луна осветяваше лицето и кожата на тялото й със сребриста светлина, която се пръскаше като мъгла по водната повърхност. Лежеше неподвижна като камък, но косата й се вееше силно. Коленичих до нея и отметнах разлетелите се кичури от челото й. Тези дълги черни къдрици, които така ме заблудиха. Очите й все още бяха отворени и безжизнени, а тюркоазеният им цвят бе потъмнял до сиво. Пред луната премина облак и тогава и сивото изчезна, и те станаха непрогледно черни.

Потръпнах.

Вдигнах фенера и насочих силния му лъч към лицето й. Когато попадна върху очите й, ми се стори, че долавям в тях движение и внезапен зелен проблясък. Насочих лъча право в черното й око. Зеницата се сви.

Отдръпнах се и затаих дъх.

Очите се размърдаха. Дробовете й поеха въздух. И тя се задави.

Изправих се, обзет от паника. Ева се съживяваше.

Веднага се сетих за Хосе и начина, по който Белочек го бе умъртвил. Бързо затичах надолу по стълбите към всекидневната. Спънах се в една спасителна жилетка и се проснах в бъркотията на пода. Фенерът загасна. Изругах и го ударих с ръка. Светлината потрепна и се върна. Допълзях до шкафа, в който беше брадвата. Той също бе опустошен от Хосе и беше почти празен, ако не броим чифт ботуши и сгънат брезентов стол. Обърнах се, огледах бъркотията в салона под лъча на фенера. Проверих под масата и из помещението. Брадвата я нямаше.

За последен път я бях видял в ръцете на Белочек. Може би за по-сигурно я бе оставил в каютата си. Бързо се втурнах по стълбите надолу по късия коридор към капитанската каюта. Вратата бе отворена, а в помещението цареше пълен хаос. Чекмеджетата — измъкнати, а вратите на шкафовете — отворени. Навсякъде бяха разпръснати дрехи, обувки и книги. Претърсих сред тях, като движех лъча на фенера отгоре им, както бях правил в „Аргонавт“. Проверих зад леглото, дори в банята.

Нищо.

Поех към вратата. Тогава забелязах, че стената до нея е всъщност тесен шкаф. Това беше единственото отделение в разхвърляната стая, чиято врата отново бе затворена. Отворих я рязко, насочих светлината и веднага зърнах дългата, добре оформена дръжка на брадвата, облегната на вътрешната стена. Изцапаното с кръв острие лежеше на пода. Посегнах вътре.

В този миг чух шум на яхтата.

Спрях и се заслушах. Дали Ева се движеше? Веднага загасих светлината. Не знае, че съм тук, помислих си. Не знае и какво съм намислил. Тъмнината пак ми ставаше съюзник. Оставих тихо фенера на килима на пода. И като внимавах да не вдигам шум, посегнах пак към шкафа и взех брадвата. Вдигнах я с две ръце. След това излязох тихо в коридора. Очите ми още се адаптираха към тъмнината, но въпреки това поех бавно напред. През пердетата на прозорците се процеждаше лунна светлина и хвърляше сенки по стените и пода. Но на тази светлина не можеше да се разчита, защото изчезваше рязко, щом пред луната преминеше облак. В един миг коридорът бе окъпан в синьо — в следващия потъваше в непрогледен мрак.

В края на коридора се спрях и се заслушах, като се взирах в тъмнината на мрачната всекидневна. Чувах само приглушеното припляскване на водата по корпуса. Завих и тръгнах по стълбите към палубата.

Вятърът вече духаше силно и заплашителни облаци изпълваха небето. Хвърлих поглед през палубата към мястото, където бях оставил Ева, и сърцето ми подскочи. Нямаше я. Излязох на мостика и се завъртях, за да огледам покрива на всекидневната и външните палуби. Нямаше я никъде. На мястото, където бе преди, имаше локва кръв. До нея лежеше последното златно кюлче, с което я бях ударил. Огледах за стъпки или следа от кръв, но не виждах нищо в тъмното. Сякаш се бе разтворила във въздуха или бе паднала зад борда. Изкачих се на задната палуба, погледнах в отвореното багажно помещение. Завитият труп на Рок приличаше на съвременна мумия. До него лежеше голяма купчина златни кюлчета. Нямаше достатъчно място за Ева да се скрие. Проверих въжената стълба, кърмата и двете страни на яхтата. Не беше във водата, не висеше и отвън. Беше изчезнала.