Дейвид Ангстън - Златният дявол

Пак ми призляваше, затова вдигнах глава и поех дъх. В балона се бе настанил клисав неспокоен мрак с мирис на гума. Пак потопих лице във водата. Океанът бе потъмнял. Пред очите ми премина сянка и водата рязко просветля. След няколко секунди се появи и скатът.

Огромните му размери пак ме поразиха. Сякаш самият океан бе оживял, водата бе придобила форма. Някъде в далечния му край зърнах око. Широкият му гръб се плъзна безшумно отдолу. Стори ми се, че се движа над континент от плът. Сребристата стрела премина покрай мен, след нея и безкрайната опашка. Огромните криле загребваха невидима вода, потрепваха с небрежна грация. Сякаш звярът имаше всичкото време на света и не бързаше да ме унищожи.

Вдигнах се задъхан в балона. Съществото няма как да не ме е видяло. Мислех си, че вътре ще съм на сигурно място, но носещото се след мен кърваво потвърждение за съществуването ми и отекването на въздуха покрай ушите ми ме изпълниха с нетърпимо напрежение. Сякаш бях вътре в ската. Вдишах тревожно още няколко пъти и пак притиснах лице към водата.

Дълго не виждах нищо, освен постепенно изсветляващата синева на океана. Чувствах как съществото кръжи наоколо. Знаех, че още е наблизо.

Когато пак се появи сякаш от нищото, дори не помръднах, за да се скрия, само се взирах в него като хипнотизиран. Цареше пълна тишина, в която чувах само биенето на сърцето си. Белият дявол изви величествено нагоре, после покрай сака със златото, огромното му черно око отстрани бавно се приближаваше към мен. Видях в него отражението на тялото си в балона, маскираното си лице, което надничаше навън, както и яркия сребърен кръст, висящ на шията ми и пръскащ отблясъци във водата. Светлината блесна в окото на ската като искрица живот или може би мъдрост. След това то стана напълно бяло от лъчите на слънцето и съществото рязко се извърна.

Сърцето ми продължаваше да бие, докато скатът се отдалечаваше, а величествените му криле пореха водата. Затаих дъх и го загледах как бавно изчезва.

След секунди балонът изплува на повърхността.

Ева викаше името ми. Протегна ръка, помогна ми да се кача на „Зодиак“ и ме сложи на седалката. Движенията й бяха грациозни до съвършенство, сякаш цял живот бе вадила моряци от водата.

— Обичам те — казах й.

Тя ме обви с ръце и ме покри с целувки.

— И аз те обичам — прошепна. После видя колко силно кърви китката ми. — Скатът ли? — попита.

— Змиорката — отвърнах.

Откъсна лента от блузата, която бе облякла върху банския, и обви плътно с нея китката ми.

— Ще я превържем както трябва на яхтата — каза тя.

Не можех да спра да се любувам на великолепната купчина злато.

— По-късно — отвърнах. — Трябва да натоварим всички тези кюлчета, преди да се стъмни.

Слънцето полягаше на хоризонта, а последният товар злато все още беше във водата. Ева го закачи за „Зодиак“ и го върза за веригата на котвата. В лодката забелязах пистолета на мексиканеца да лежи върху оранжева спасителна жилетка. Вдигнах го и погледнах в барабана. Единственият куршум още беше вътре.

— Не ти ли се наложи да го използваш? — попитах.

— Не съм видяла ската — отвърна тя. — А ти?

— Видях го и още как. Но ме остави на мира. — Разказах й как попаднах на изхвърления сребърен кръст и как той пак ме спаси.

— Hueso Colorado — каза тя с усмивка. — Превръщаш се в истински мексиканец, Джак.

Разтоварихме заедно златото, добавихме нови кюлчета към купчината в лодката. На запад над хоризонта се събираха облаци, а слънцето бързо слизаше по тъмносиньото небе и ги огряваше за последно в прекрасни цветове. Въпреки че отпадах все повече и повече и изтощението и загубата на кръв ме надвиваха, въпреки ужасното главоболие, което все още пулсираше под черепа ми, бях напълно погълнат от красотата на момента. Искрящите кюлчета злато, подобаващото великолепие на океана и небето, присъствието на тази прекрасна жена — всичко допринасяше за моето опияняващо щастие, потъвах в неземно, трансцендентално и всеобхватно блаженство.

Чувството не ме напускаше. Когато започнахме да товарим златото на „Магьосник“, то преливаше от миг в миг, а всички те се сливаха, докато загубих представа за хода на времето, за преминаването на златото от ръка на ръка, за разстоянието, което изминаваше между нас двамата, за подаването и поемането му — и двете ми се струваха едно и също. Всичко се сля в едно чудно многоцветно движение, в танц на Шива върху плаващи водни лилии, в измъкване на безкрайно златно въже от океана.