Дейвид Ангстън - Златният дявол

Заопипвах пак през мътната вода и надникнах в тъмнината. Само окото на отвора, пълно с дневна светлина, осветяваше мрачното помещение. Докато си проправях път през боклуците, пред очите ми попадна гаснещият лъч на фенера, а до него намерих отворения сандък. Протегнах порязаните си ръце в мрака. Пръстите ми попаднаха на студеното тежко кюлче. Придърпах го пред себе си. Дори в гъстия мрак на помещението, дори с кървящи ръце и пълно със страх сърце, не можех да не се насладя на яркия му блясък, на преливащата от цветове игра на светлината.

Моята съдба. Моята орис.

От тъмното се стрелна внезапна сянка, избута кюлчето от дланите ми и се впи в ръката ми. Змиорката бе помирисала кръв. Сега зъбите й бяха забити в китката ми и късаха вени и артерии. Исках да извикам, но не можех. Виждах само изпъкналите й като мъниста червени очи и гневните отблясъци в тях. Разклатих ръка, за да се отърся от нея. Но змиорката държеше здраво, мяташе се бясно и се удряше в отворения сандък като в барабан.

Водата почерня от кръвта ми. Болката стана непоносима. Посегнах със свободната си ръка към джоба, намерих ножа и пуснах острието на свобода. Свалих ръката си в тинята и притиснах змиорката към кюлчето. Побеснялата й опашка вдигаше страшни облаци във водата, като разбъркваше пясъка и счупените парченца. Вдигнах острието и го стоварих силно в плътта й.

Змиорката изчезна. Като сянка в празно пространство. И отнесе ножа със себе си.

Вдигнах китката си. От ухапаното обилно изтичаше кръв. Беше същата китка, която захапа и кучето. Златното кюлче лежеше в тинята, надраскано от ножа.

Сега вече нямаше как да се защитя. Китката ми кървеше силно и не ми достигаше въздух. Дали кислородната бутилка беше празна? Не. Бях в шок. Всеки миг можех да припадна.

С усилие на волята вдишах дълбоко. Издишах бавно и пак вдишах. Вдигнах кюлчето почти в несвяст и се върнах при сака.

Стигнах до балона и огледах за последен път разположението му. Беше точно под отвора. Развързах колана си с баласт и го оставих да падне на пода. След това, като стисках златното кюлче, се намъкнах между парашутните каишки, опънати между сака и отворената уста на балона отгоре. Пуснах кюлчето в сака, веднага изпаднах в безтегловност и изплувах през отвора на балона в големия мехур въздух в него.

Вътре беше пълен мрак. Необичайната ситуация ме направи неспокоен. Извадих регулатора от устата си и внимателно вдишах. Въздухът беше мазен и гумен на вкус като вода от градински маркуч, но напълно подходящ за дишане, затова се опитах да се успокоя. Край мен отекна шум от плискаща се вода, а звукът от собственото ми дишане ме оглушаваше. Натиснах клапата на регулатора и въздухът влезе с равномерно съскане в отвореното пространство.

Бях издишал по-малко количество, отколкото си мислех. Остатъкът се точеше повече от минута. Балонът отказваше да се издигне и аз реших, че трябва да махна част от товара. Но точно когато въздухът стигаше до ръба на отвора и съсъкът от бутилката стихваше, чух кюлчетата под мен да потракват. След секунди, когато бутилката изпусна последните си остатъци, сакът като по чудо се отлепи от дъното.

За миг настъпи тишина. След това се чу силно скърцане от триенето на балона в отвора. Във водата под мен се разпръсна бързо светлина. Преметнах крака, свих се като паяк в балона и надникнах с маската през водата. Скатът го нямаше никакъв. Но не виждах нищо над себе си, а периферното ми зрение бе ограничено. Представих си го как пори водата отгоре като орел, който кръжи над жертвата си.

Под висящия сак виждах как се отдалечава бледата купчина, която представляваше „Аргонавт“. Взирах се тревожно в празната тъмна дупка, от която се бях измъкнал като крадец, в зейналата паст на носа на рида, в непрогледната бездна отдолу. Знаех, че за последен път виждам потъналия кораб и въпреки че сърцето ми биеше от напрежение, изпитвах странна тъга, съжаление за погубените тук души и вина, че бягам със съкровището им.

Вдигнах глава, за да поема въздух, след това отново потопих лицето си във водата. „Аргонавт“ бе изчезнал. Край мен падаше нестабилната светлина на късния следобед, процеждаща се през пустата вода. Струваше ми се, че не се движа, че балонът е заседнал. Взирах се надалеч в празнотата, оглеждах мътния хоризонт и забелязах кървава следа да се оттича лениво във водата. Лееше се свободно от раната в китката ми като копринена червена панделка, която сякаш сенките на мъртвите дърпаха към тъмнината отдолу.