Дейвид Ангстън - Златният дявол

Опитах се да преглътна, но устата ми бе суха от ужас. Преместих сака на лявото си рамо и извадих сгъваемия нож от джоба. Пуснах острието навън и заплувах с течението към отвора.

Скатът все още не помръдваше.

Защо не ме нападаше? Големият сребърен кръст проблясваше на шията ми — дали този прост селски амулет не му действаше като магия? Или пък заплахата от ножа го държеше настрани? Виждах стрелата да виси като игла от тялото му. Може би стоманеното острие също го спираше. Не ми се вярваше. Струваше ми се, че скатът просто изчакваше, тъй като имаше всичкото време на света, дебнеше ме, за да ме хване, когато бягам със съкровището в ръце.

В момента единственото, което имаше значение бе, че успях да стигна до отвора. Понесох се бавно над дюната, на която бе кацнала развалината и се приближих още повече към стъклените очи. Те ме гледаха, без да помръдват — огромни черни дупки, като прозорци, отворени в нощта. Устата леко се отвори и разкри друга черна бездна. След това се затвори, сякаш на ската не му се говореше.

Хвърлих сака в отвора и се шмугнах след него.

Този път обаче не ми бе съдено да изпитам лукса на облекчението. Звярът ме чакаше до самия изход, а въздухът ми скоро щеше да свърши. Изплувах до отворената шахта и до изправения запален фенер. Той хвърли към корпуса сянката ми, която беше толкова голяма, че приличаше на тъмен двойник на ската. Отворих сака, в който имаше кюлче за тежест и започнах да хвърлям вътре още. Две. Три. Четири. Пет. Лъчът от фенера отслабваше и тъмнината в помещението сякаш се притискаше към шахтата. Осем. Девет. Десет…

Пуснах непохватно едно кюлче и то се приземи в тинята с приглушен тътен. Заопипвах във вдигнатия облак сред начупеното стъкло. От пръстите ми потекоха тънки червени струйки — гладният дявол отново ми източваше кръвта. Най-накрая намерих кюлчето и го хвърлих в сака. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет.

Четиринайсет. Поколебах се. Може би трябваше да нося последното кюлче на ръце. Но как да го взема и едновременно с това да се защитавам? Не исках да свърша като Белочек.

Оставих го в сандъка.

Грабнах кислородната бутилка, отворих клапата и започнах да пълня жълтия балон. Обземаше ме нарастваща паника, не можех да се съсредоточа. Какво бих могъл да направя, докато скатът ме дебнеше до отвора? Имах само едно петнайсетсантиметрово острие и колебливата ми вяра в амулета.

Вдишах страхливо, въздухът в бутилката ми намаляваше.

Възникна и друг проблем. Неочакван. Кислородната бутилка, с която пълнех огромния балон. Мехурчетата изтъняха до малка струйка и свършиха. Поиграх си с клапата, но бутилката беше празна. Пълненето на големите балони беше изхабило всичкия въздух.

Направих опит да вдигна сака, за да проверя тежестта му. Балонът не беше достатъчно надут. Ако не му сложех още въздух или не извадех част от златото, нямаше да се издигне от дъното. Можех да използвам малкото останал въздух в моята бутилка, но нямаше да ми остане достатъчно, за да се издигна на повърхността.

Изведнъж спасителна мисъл ме удари като гръм: можех да реша и двата си проблема наведнъж! В балона имаше въздух, който ставаше за дишане, освен това можеше да ми служи като прикритие за бягство. Ако влезех вътре и добавех остатъка от моята бутилка, щях да имам повече от достатъчно въздух да се издигна и да дишам през цялото време, докато стигна повърхността!

Веднага се залових за работа. Като издишвах внимателно всеки дъх в балона, придърпах сака така, че да застане точно под отвора. От това се вдигна огромен облак тиня. Скоро слънчевата светлина се появи над мен като луна в облачно небе, а креещият фенер до сандъка изчезна напълно от погледа ми. Не спирах да вдишвам от бутилката си, да издишвам в балона и да дърпам сака през пода. Той ставаше все по-лек, но ръцете ми не спираха да кървят, а главата ми пулсираше от болка. Когато замъкнах чантата под отвора, бях на косъм от припадък.

Спрях се и задишах равномерно, за да се успокоя, като не спирах да издишвам в балона. Гледах как мехурчетата се издигат в него и една мисъл започна да ме изкушава: защо да не сложа още едно кюлче? Може пък да успее да го вдигне. Бях виждал с каква лекота се отлепяше балона преди и как набираше скорост с всеки метър. А и ако се издигна прекалено бързо, рискувах да получа емболия. Можех да използвам допълнителното кюлче като спирачка, която да забави изплуването. Ще го оставя, ако се отлепи, а мога и да го хвърля, ако не успея.

И освен това — как да зарежа тази красота?