Дейвид Ангстън - Златният дявол

Обърнах се и различих силуета й в тъмнината.

— Ева — прошепнах. — Обичам те.

Очите ми бяха ослепени от силна светлина на прожектор. Вдигнах ръце, за да се предпазя.

Ножиците се забиха в гърдите ми. На сантиметри от сърцето, което биеше само за нея.

Изпуснах брадвата и тя тупна на пода. Последното нещо, което видях, преди да се свлека, бяха очите, някога така искрящи, а сега така тъмни и непрогледни като мамеща бездна.

Лежах почти безжизнен по гръб, но се съвзех, когато чух скърцането на лебедката и стърженето на котвената верига. Край нас бушуваше буря. Моята убийца предаваше яхтата на стихиите.

По палубата виеше силен вятър, черните облаци на небето бяха кипнали, а светкавиците се спускаха във въздуха като пукнатини на счупено стъкло. Пред мен се появи лицето на Ева, очите й бяха като изрязани парчета нощ, а пипалата на дългата й черна коса се удряха в лицето й като камшици. Тя се спусна над мен като вампир, за да ми подари целувката на смъртта. След това черните камшици се спуснаха върху лицето ми, потъмнелите й очи минаха близо до моите и я чух да прошепва в ухото ми с глас като шумящо море:

— Adeus, meu amor 34 34 Adeus, meu amor (исп.) — Сбогом, моя любов! — Б.р. .

Остра пронизваща болка ме върна обратно в пълно съзнание. Ева бе коленичила до мен на палубата и изваждаше кървавите ножици от гърдите ми. Отряза кожената каишка от гърлото ми и се смръщи при вида на блестящия сребърен кръст, който заискри под падаща светкавица. След това го хвърли във водата в оживялата тъма.

Сграбчи ме за китките и ме помъкна към ръба на яхтата. Оставях кървава следа, която се отмиваше от дъжда и бурното море. Тогава видях последното кюлче да лежи самотно на палубата. Колко ли струваше? Още един миг живот? Още един дъх? Животът ми отиваше по дяволите заради тази проклета купчина злато.

Ева пусна китките ми, пъхна ръце под мен и ме преобърна на ръба. Погледнах към тъмната вода, която се надигаше към яхтата, и видях нещо, което ми заприлича на призрак. Може да е било отражението на луната или лунният блясък на Белия дявол, надигащ се от мрака под мен. Независимо дали беше призрак, луна или Дявола, имаше същото лице, което видях в огледалото, лицето на надвисналата смърт.

Опитах се да извърна очи. Опитах се да се задържа и да не падна. Сграбчих ръката на Ева, която ме бутна надолу. Висях над черната вода и я стисках за китката, както каубоят се бе впил в гърлото ми. Над нас проблесна светкавица. Лицето на Ева стана неподвижно. Взираше се в нещо точно зад мен във водата. Обърнах се и го зърнах преди светкавицата да угасне. Призракът, който бях видял, лицето, което си мислех, че е на смъртта, не беше моето, не беше и призрак, не беше и Белият дявол. Беше празна лодка, която се люлееше на повърхността. Бях виждал и преди този бял корпус, докато наблюдавах тайно кладата на Плажа на мъртвите. Кой беше гребал дотук? Свещеникът? Или пък вещиците са дошли, за да ни убият?

Когато небето пак пламна, се обърнах към Ева. Зад нея в падащата светкавица се появи побелял брадат мъж с широки рамене и гол до кръста. Устата му беше гневно отворена, а очите — побеснели като океана. Фигурата на носа на „Аргонавт“ беше оживяла!

Мъжът се наведе и се пресегна към Ева. Тя се извърна уплашена. Тогава небето отново потъмня и силуетите им изчезнаха. Огромна вълна удари яхтата и се стовари с грохот около мен. Изпуснах ръката на Ева. Вълната ме понесе със себе си през палубата и аз се спрях в стълба, който поддържаше въженото перило. Той се счупи, когато палубата се издигна. Щях да падна, ако не се бях задържал за найлоновото въже, което се опъна като тетива на лък. Ударих се в корпуса и се спуснах към водата.

Бурният океан и небето бяха черни. В тази непрогледна тъмнина проблесна светкавица. И в нея изскочи изчадието на нощта — скатът се извиси от водата. Прелетя над вълна, приличаща на планина, набра скорост в траекторията, след това със замирането на светкавицата се спусна отново в тъмнината.

Потънах заедно с палубата, като стисках опънатото въже. Ревът на бурята ме последва и под водата, където океанът също бушуваше. Черната солена вода запари на очите ми. Сякаш преглътнах сълзи. В дълбоката подводна нощ скатът грееше като луна.

Когато яхтата се наклони обратно, въжето ме издърпа нагоре и ме удари в корпуса, сякаш бях вързан спасителен пояс. Поех дълбоко дъх, отърсих солената вода от очите и погледнах надолу в тъмнината. Изпод завихрената вода приближаваше скатът в целия му разноцветен блясък. Приличаше на воднисто отражение на луната, паднала в океана, за да се върне при своя двойник там долу, да слее блясъкът с низшето.