Дейвид Ангстън - Златният дявол

Адските ми видения този път приеха формата на пиянско пътуване с туристическа лодка.

— El Dia de los Muertos — каза Дан и остави маската си настрани. — Знаеш ли какво е това?

— Дали знам? — отвърнах изтощено.

— Цял ден ту изпадаш в безсъзнание, ту се свестяваш. Снощи едва не се удави.

Спомних си надигащата се вода. Ужасяващото усещане за безпомощност. Повдигнах одеялото и видях, че гърдите ми са добре бинтовани, а по марлята над мястото, където ножиците по чудо не уцелиха сърцето ми, бе избило розово петно. Забелязах, че седалките около нас бяха празни, ако не се брояха няколко полузаспали мексиканци и дебело германско семейство, поглъщащо плато енчилада. В предната част на каютата инвалид със сламена шапка събираше боклук. Маскеният бал беше на палубата. Зад група пияници с мъртвешки маски видях жълтия „Зодиак“, привързан до перилото.

— Тази лодка ни спаси живота — каза Дан. — Яхтата потъна край скалите, но „Зодиак“ е недосегаема. Трябваше да те вържа в нея.

Пак ми призля и мислите ми се заблъскаха в главата.

— Но как… успяхме…?

— Бурята утихна през нощта. На зазоряване тръгнах на север към Йелапа. Свърши ни бензинът, но в късния следобед този кораб ни забеляза. Връщат се към Пуерто Валарта.

— Златото… — попитах.

— Потъна с яхтата.

Почувствах облекчение.

Опитах се да седна, но внезапна болка прониза гърдите ми и ми се повдигна. Дан сигурно забеляза, защото бързо се приближи и подпря с ръка главата ми, докато полягах обратно на шезлонга.

— Леко, малкия. Изгубил си тонове кръв. — Огледа ме, след това очите му срещнаха моите. — Ще стигнем след по-малко от час. Капитанът каза, че ще се обади да пратят линейка да чака на пристанището.

Затворих очи за миг, след това пак ги отворих. Не можех да повярвам, че не сънувам. Иззад гъстата растителност по лицето на Дан забелязах позната усмивка: „Ще оживееш“ — каза той.

Вгледах се в очите му, около които се бяха образували множество бръчици. Бяха сини като на баща ни и гледката им ме правеше невероятно щастлив, почти до сълзи.

— Мислех… мислех, че си мъртъв, Даниел. Наистина мислех, че си мъртъв.

В очите му избиха сълзи. Взе ръката ми и я придърпа към гърдите си.

— Извинявай, Джони. Не исках да става така… Нямах представа…

Продължи да говори, а аз затворих очи и веднага започнах да се унасям. Тъмнината беше примамлива, нежно ме върна в обятията си. Под спорадичните й ужаси се простираше пълно спокойствие, неподвижна приспивна тишина. Нямаше я вече въртящата се монета на живота, гибелните поврати и пропадания на съдбата. Вече нищо лошо не можеше да ми се случи. Не съществуваше друго, освен щастливия край — възкръсването на брат ми, изпълненото ми обещание. Стига ми толкова, помислих си. Стига ми…

— Събуди се, Джак. Събуди се. — Дан разтърсваше раменете ми. Отворих очи и промърморих нещо.

Сега Дан заговори строго.

— Не ме оставяй, по дяволите. Не припадай пак. Дръж си очите отворени. Съсредоточи се. Не се оставяй да потънеш, чу ли?

Тегленето на смъртта. Не знам защо, но си мислех за черен чадър, върху който се стича обилен дъжд. И за Дъф в детския ковчег, горящ на кладата.

— Те са мъртви — промълвих.

— Кои?

— Рок. И Дъф.

Дан поклати невярващо глава.

— Убити са — казах.

Изглеждаше поразен. Взираше се в мен напрегнато, после заговори:

— Разкажи ми какво се случи, Джак. Разкажи ми всичко.

Не исках да му разказвам. Не исках да си спомням. Историята звучеше невероятно. Кой би й повярвал? Исках да забравя всичко, но знаех, че чрез забравата пак ще изгубя себе си. Щях да пропадна в тъмнината, която ме привличаше и приспиваше. Затова направих каквото ми каза, разказах му какво се бе случило. Кой бе умрял, кога, как и защо. Изхвърлих всичката тъмнина от себе си, не спестих нищо. Нищо не забравих, нищо не пропуснах и не отрекох. Разказах му ужасната си история за смъртта, за да остана жив.

Когато свърших, вече се бе стъмнило. Разказът ме бе изтощил, но незнайно защо се чувствах по-бодър и съсредоточен. Дан ме изслуша, без да каже дума. Накрая заговори.

— Ако ти не ми разказваше тази история… ако не бях ходил на онова проклето място… ако не бях виждал ската със собствените си очи… нямаше да повярвам и на една твоя дума. — След това пак млъкна.

Пуерто Валарта вече се виждаше. Градът блестеше в далечината с малки светлинки като звездите на небето. Мариачите засвириха балада, бавна прочувствена мелодия, а купонджиите на кораба започнаха да присядат по седалките. Свалиха маските, довършваха питиетата и си говореха или се подпираха на перилата в очакване на завръщането си към света. Дъгата светлинни около залива привличаше погледите им и ги омагьосваше като диаманти около женска шия. Даниел също се взираше в далечината със замечтан, пълен с копнеж поглед. Питах го откога пътува, къде е бил и защо.