Дейвид Ангстън - Златният дявол

Колко струваше сега? Колко вдишвания? Колко мига? Колко живота?

Погледнах Дан право в очите.

— Мое е — казах.

Дан издиша шумно от изненада.

— Какво…?

— Чу какво ти казах. — Не исках да споря. Не исках и да лъжа. Не исках и да му обяснявам какво означаваше за мен.

— Виж какво… Джак. Разбирам те. Ясно ми е какво си преживял. За бога, та ти за малко не умря. Но… трябва да осъзнаеш… Искам да кажа… Аз намерих потъналия кораб. Аз мечтаех за него. Години наред. Не съм те молил да се замесваш. Нито приятелите ти.

— Мое е, Дан.

— Стига, Джак. Дори не го искам за себе си. Искам да го дам на мама.

Взрях се в него за миг. Не се съмнявах, че казваше истината, но също така знаеше, че мама има много пари. Застраховката „Живот“ се оказа доста голяма.

— Защо? — попитах.

— Заради… Не знам… За всичко.

— Защо, Дан?

Очите му се стрелнаха наоколо. Май не намираше отговори, които да му харесват.

— Знам защо замина — казах. — Знам какво търсеше.

Той ме гледаше, без да мигне.

— Той няма да се върне, Дан. И ти не можеш да го откупиш. Дори с цялото злато на света.

Продължи да ме гледа още известно време. Лицето му бе станало напълно безизразно. След това сведе очи към кюлчето в скута ми. Искрите в очите му угаснаха и на тяхно място сега имаше само ледени отблясъци, студена неутолима нужда. Знаех, че това е нуждата му от спасение, от изкупление на вината за преждевременната смърт на баща ни, но подозирах, че в нея има и нещо по-мрачно — примамливостта на прокълнатото злато, която го завладяваше и посяваше в него демоничното семе на алчността.

„Ще го загубим, като го похарчим“, бе казал той. Знаех и друг начин да го загубим.

— Виж какво — казах и бръкнах в джоба на банския си. — Ти си казвал, че „бог“ е другото име на случайността. Да оставим всичко на Бог тогава. — Извадих ръката си и отворих дланта. В нея лежеше златната монета на Белочек.

Той я позна на мига и я взе от мен.

— Себастиян ми даде тази монета. Каза, че я откраднал от църквата в Пунта Пердида, когато бил малко момче. — Вдигна я и започна да я върти с пръсти, като се любуваше на древната и износена красота. — С нея започна всичко.

— Щом той ти я е дал, значи е твоя. Завърти я на пода. Ако е тура, кюлчето е твое. Ези — мое е.

Дан премести поглед от монетата върху мен и внимателно започна да обмисля предложението.

Изчаках.

— Добре — каза той накрая.

Наведе се и завъртя монетата. Аз също се приведох от шезлонга да я погледам. Този път размазаната й сфера изглеждаше различно. Не беше нито черна дупка, нито златна топка светлина. Монетата беше част от мига, а този миг беше мой. Бях се разтворил в него. Наблюдавах несигурното й равновесие. Временният триумф на вярата над съдбата.

Монета падна. Лейди Либърти показа призрачното си лице. Стори ми се, че се усмихва.

Дан дълго гледа монетата на пода. След това я вдигна, огледа я отново и я мушна в джоба си, докато се изправяше. Наведе се и внимателно покри кюлчето в скута ми с ризата си.

— Надявам се, че знаеш как да го прекараш през границата — каза.

— No problemo — уверих го.

Дан извъртя очи отчаяно.

— No hay problema — поправи ме.

— Ще те оставя ти да говориш.

Той се усмихна леко.

— Май наистина ще оживееш — каза. — Чак вече съжалявам за това.

Засмях се. От смеха ме заболя. Струваше ми се, че не се бях смял от години.

Дан се наведе през един прозорец и се загледа в далечния бряг. Върна се да ме нагледа.

— Ще ида при капитана да видя какво става — каза. — Дали са се свързали с линейка. Казаха, че трябва да попълня някакъв формуляр. — Кимна към кюлчето под ризата му. — Гледай никой да не го види.

— Не се тревожи — отвърнах. — Ще се погрижа.

И той тръгна.

В помещението на долната палуба имаше малко хора. Немското семейство бе излязло, по седалките се виждаха само няколко стари кримки, които подремваха блажено, и мексиканско момиче, потънало в книгата си. Музиката бе спряла и всички се бяха събрали навън, за да гледат как се приближават светлините на града. Никой не забеляза как седнах в шезлонга и пуснах краката си на пода. Бях бос, а подът — топъл, сякаш загрят от боботещия мотор под него. Наметнах одеялото на раменете си и се завих в него като в наметало. Събрах всичките си сили, стиснах кюлчето в скута си и бавно се изправих на крака.

Болката в гърдите беше ужасна. Олюлях се за миг, след това се огледах наоколо. Пак установих, че никой не е забелязал мъчителното ми ставане от смъртния одър. Но когато се обърнах и тръгнах към изхода отзад, хванал тежкото кюлче в ръце, почувствах някой леко да ме докосва по рамото.