Дейвид Ангстън - Златният дявол

— Señor?

Беше младата мексиканка, доскоро потънала в книгата.

— Искате ли да ви донеса нещо?

Не бях забелязал лицето й до този момент, но сега ми се видя направо поразително. Трябваше ми известно време, за да отговоря.

— Не. Gracias. Аз само… искам да подишам чист въздух.

— Добре ли сте?

Беше облечена в рокля без ръкави в цвят слонова кост с квадратно изрязано деколте. Погледът ми бе привлечен от малкото сребърно кръстче, полегнало в трапчинката под шията й. То висеше на тънка сребърна верижка и меко отразяваше светлината от лампата. За разлика от моя фрапиращ предпазен амулет, това деликатно кръстче бе ненатрапчиво, скромно потвърждение на дълбоко лична вяра. Напомни ми за колието на момичето, с което се разминах по „Малекон“. Сякаш се бе случило в предишен живот. В уморения поглед на онази хотелска служителка бях уловил намек за тъмните преживявания, които ме очакваха, бях надникнал в тайнството на самата смърт. Очите на това момиче излъчваха друго. Бяха напълно живи и пленителни, ярки и обезоръжаващо красиви. Ирисите с цвят на мед плуваха в перлено бяло. Зорките зеници следваха всяко мое движение и мисъл. Момичето се усмихваше леко и колебливо в очакване на отговора ми, от това в ъгълчетата на очите й се появяваха бръчици, които ги правеха още по-щедри и топли.

Още един пазител, помислих си. Приведен, запотен и криещ увитото кюлче, аз й се усмихнах в отговор.

— Да, добре съм. Благодаря. — Забелязах износената платнена обложка на книгата и палеца, който бе мушнала вътре, за да отбележи страницата си.

Видя какво гледам и ми показа корицата. „Хъкълбери Фин“ на английски.

— Опитвам се да подобря езика си — каза.

— Добро начало — отвърнах й. — Но ти вече говориш английски по-добре от Хък.

Тя се усмихна срамежливо и пак ми хвърли поглед. Все още не бе сигурна, че ще мога да се справя сам. Аз й се усмихнах успокоително, след това изчаках да се извърне и да тръгне обратно по пътеката между седалките. Погледна ме и отново се усмихна, преди да се върне на мястото си. Забелязах, че косата й е сплетена и забодена на кок отзад. Прическата беше елегантна, но обикновена и някак си странно чаровна.

Исках да я попитам как се казва.

Усилието от изправянето ме умори, кюлчето ме дърпаше надолу. Стиснах пак вързопа, обърнах се и тръгнах към задната част на помещението. През вратата подухваше бризът, който носеше смесица от дизелови пари и мирис на изпечени в жар фахитас. Влачех се по пулсиращата пътека към изхода. Тихото боботене на двигателя отстъпи пред приглушения рев на пропелерите. Мрачната долна палуба на кърмата сякаш се носеше точно над водата. На океанската повърхност се образуваше разширяваща се пенеста следа, отплуваща надалеч в прегръдките на тъмнината. На кърмата нямаше никого, освен стареца, който събираше боклук. Всички се бяха събрали на носа и на горната палуба, за да гледат приближаващия се бряг.

Треперех, когато бавно се приближих към перилото. Струваше ми се, че кюлчето става все по-тежко с всяка крачка и кашкавалените ми крака се огъваха. Сърцето ми биеше в дупката на гърдите и блъскаше гневно раната отвътре. От превръзката се бе спуснала струйка кръв, която се стичаше по ребрата ми. Погледнах към черното небе и потърсих тъмния хоризонт, но небето и океанът се бяха слели, корабът също потъваше в тях и изведнъж осъзнах, че нищо не ме държи, че няма какво да ме спре да не падна.

Чух как увитото кюлче тупна на палубата. После всичко утихна и аз се строполих.

Известно време не можех да помръдна и лежах, както бях паднал, притиснал буза в пода. Болката беше толкова силна, че мозъкът ми я игнорираше, сякаш се отделяше напълно от тялото ми. Скоро почувствах топлината на слънцето по гърба си, вдигнах глава и осъзнах, че лежа на плажа на пясъчните мушици. Видях баща ми да излиза от водата, почернял, силен и усмихнат. Видях Рок с неговата тояга и Дъф с камерата да се гонят по брега. На одеяло наблизо се печеше мексиканката с книгата. Тя ме викаше да отида при нея. Запълзях към момичето през палещия пясък, но нещо ме дърпаше назад. Нещо недовършено не ми даваше мира.

Събудих се. Мъжът с торбата боклук бе клекнал над мен и ме държеше за ръка. Възрастният мексиканец беше учудващо силен. Вдигна ме сам с двете си голи ръце. Коленичих на палубата. Главата ми започна да се прояснява. Въпреки че не виждах очите му под сянката на шапката, ми се стори, че го познавам. Помогна ми да се изправя на крака. Очите и на двамата се спряха на вързопа на пода между нас. Преди да помръдна, за да го вдигна, старецът се наведе.