Дейвид Ангстън - Златният дявол

Това бяха скалите, потопили „Аргонавт“ и удавили капитан Брага и неговия екипаж.

Корпусът отново проскърца заплашително. Яхтата се наклони и се разтресе. Стисках ужасен металния стълб на въженото перило. Килът се блъсна в скала и високата мачта силно се наклони. Вълна като планина се изсипа на палубата и аз се озовах под водата, както си стисках перилото. Бушуващият воден поток ме дръпна за краката и влезе в гърлото ми. За миг не чувах нищо, освен ужасяваща тишина, след това около мен внезапно засвистя и яхтата изскочи пак на повърхността. Водата бързо се отдръпна, но гърлото ми още бе задавено и не можех да дишам. Претърколих се по гръб и устата ми се отвори, за да извикам, но не излизаше глас. Задушавах се.

Океанът се надигна около мен. Нищо не можех да направя. Гледах с ужас безмилостното небе. Скоро светкавиците вече не ми се струваха ярки, а само тънички очертания в сгъстяващата се тъмнина, сякаш умирах в полуизмътено яйце или се раждах в ковчег.

Когато светлината замре, правилата не важат. Тъмнината обърква. Изважда скритите ти демони. Така че те не ме завариха неподготвен, когато ужасът ме обзе.

Сякаш непрогледната нощ, прекарана с Ева в стаята й, ме бе подготвила за това. Там не намерих любов. В мен нямаше душа, с която тя да общува. Вместо нея у мен живееше двойствената ми природа, за половината от която знаех, но за другата — не подозирах. Алчността за злато ме бе заслепила също като страстта ми към Ева. С тази слепота идваше тъмнината, а с нея — злото.

Сега само тя ми бе останала. Душата ми бе избягала. След нея оставаше празнота, бездната на съня, който не беше сън, и сънища, които не бяха сънища. Те сякаш възникваха от нищото, бяха изградени от въздух. Какви бяха тези призрачни същества, появяващи се като изпарения? Изопнати бледи, зловещи лица, уродливи издължени тела. Виждах да просветват рога и зъби, муцуни, разтягащи се от ухо до ухо, бели като оголени черепи лица, немигащи очи, челюсти, стиснати в мрачни гримаси. Жилести фигури, гъвкави като котки, пропълзяваха през огнените движещи се сенки. Истински адски зверилник, пещера на гротеската.

Един от тези призраци със зловещи лица се приближи и се взря надолу към мен. В него открих някакъв остатък живот, който се противопоставяше на мъртвешкия му вид. Спомних си за поклонниците в Пунта Пердида, момчетата с лица като черепи, танцуващи по улицата, намазаните със светла боя лица на жените, смело разголили гърдите си, нарисувани мъже с дяволски маски, размахващи мачете. Те не си бяха завързали очите, нито се унасяха в сън. Тези празнуващи хора, които се присмиваха на смъртта, я носеха като черупка. Техният предпазен щит беше именно страхът.

Демонът се наведе над мен и вече имах възможност да погледна лицето му отблизо. Видях, че очите без мигли под изпъкналото чело бяха влажни и живи, а задната част на черепа бе изчезнала в тъмнината. Спомних си черепа, намерен от Дъф, полузаровен в „Аргонавт“. Беше странно изгнил само наполовина. Дали не беше от главата на прословутия капитан Брага? А лицето пред мен не беше ли остатъкът от неговото лице? Или беше призракът на Хектор Белочек, чийто златен късмет донесъл само трагедии и смърт?

Единият беше грешник, другият светец. Това пътят към рая ли беше, или проход към ада?

Протегнах ръка нагоре. Опитах се да докосна лицето. От кост ли беше? Или от въздух? Или бе само игра на тъмнината?

Демонът вдигна ръка и махна маската си. Зад нея се показа мъжът от бялата лодка, непознатият, който ме спаси от Ева.

Взе ръката ми. Произнесе името ми. Гласът му ме върна с тласък към живота.

Най-накрая осъзнах, че непознатият беше брат ми.

Косата и брадата му, които ми се сториха напълно бели в ослепителните светкавици на бурята, сега ми изглеждаха само дълги и мръсни. Ноктите му бяха изгризани до кръв, както винаги. Беше бос, гол до кръста, в дрипави къси панталони, приличаше на изпаднал крайбрежен скитник. Изглежда от месеци не се бе къпал и бръснал. В същото време беше силен и във форма, както винаги, само малко уморен. Над раната на плешката му имаше кървава превръзка. На челото му видях следа от друго лошо порязване. Гърдите му бяха зле издраскани, а коленете — насинени и разранени. Едва сам бе оцелял в бурята, а бе успял някак си да спаси и мен.

Лежах покрит със зелено мексиканско одеяло на шезлонг, поставен зад редиците седалки на долната палуба на яхтата. Под нас бумтеше двигателят, носехме се по океана. От далечината долиташе песента на група мариачи. Залязващото слънце хвърляше огнени отблясъци през зейналите прозорци без стъкла. Пред тях на палубата се разхождаха подпийнали пасажери с кичозни пластмасови маски, кикотеха се и гълтаха маргарити.