Клайв Къслър - Саботьорът

Снегът налиташе по-гъст от всякога. Тук вече Ханс трябваше да заслужи златните си франкове. Разбира се, американецът можеше да се ориентира и с помощта на компас. Но нито един компас не му гарантираше, че няма да се отклони от пътя, без да забележи, блъскан от вятъра, объркан от налудничавия хаос от стърчащи скални ръбове. Ханс Грандцау, който кръстосваше тези планини още от момче, можеше да съобрази местоположението си само по специфичния ъгъл на съответния склон и начина, по които хапещият вятър го е оформил.

Изкачваха се в продължение на километри, отново се спуснаха със ските и отново започнаха да се изкачват. Често им се налагаше да спират, за да отпочиват или за да почистват тюленовата кожа от леда. Когато на върха на поредния хребет снегът внезапно спря, почти се беше мръкнало. През разстоянието на последната долина американецът видя, че в замъка свети само един-единствен прозорец.

— Дай ми шейната — каза той. — Оттук ще продължа сам.

Германецът долови стоманените нотки в гласа му. Въпросът не подлежеше на обсъждане. Подаде му въжето на шейната, стисна ръката му, пожела му успех и проряза дълбока диря през снега в тъмното, насочвайки се към някакво село далеч под тях. Американецът тръгна към светлината.

21 септември 1907 г.

Каскейд Рейндж, Орегон

Детективът от железопътната компания, загледан към работника от нощната смяна в назъбеното устие на тунела, се зачуди каква ли полза можеше да има „Южен Пасифик“ от едноок, твърд като скала миньор със сакат крак. Омърляните му дочени дрехи и меката вълнена риза бяха протъркани, а ботушите му — износени до крайност. Периферията на измачканата му филцова шапка се беше отпуснала като на цирков клоун, а стоманеният чук на нещастника висеше от ръкавицата му така, сякаш го носеше със сетни усилия. Работата намирисваше.

Детективът от железопътната компания обичаше да си сръбва. Лицето му бе толкова подуто от нискокачествена пиячка, че очите се губеха в гънките на бузите му. Но си оставаше нащрек, а погледът му, все така буден, беше като по чудо оживен от надежда и веселие — при все факта, че бе изпаднал дотам, да, заема една от най-презираните длъжности в занаята. Направи крачка напред, готов да започне да задава въпроси. Точно в този момент обаче отнякъде се появи младолик момък, сякаш току-що излязъл от фермата на баща си, взе чука от ръката на миньора и го понесе вместо него. Този жест на загриженост в добавка с накуцването и превръзката на окото изведнъж като че състариха миньора и го направиха безопасен. Какъвто в никакъв случай не беше.

Пред тях имаше два отвора, проправени в склона на планината — главният железопътен тунел и непосредствено до него по-малък, сервизен тунел, прокопан с цел трасето да бъде проучено, за да бъде осигурен достъп на свеж въздух и за отводняване. И двата тунела бяха укрепени с дървени скелета, за да не може планината да рухне върху главите на хората и върху вагонетките, които влизаха и излизаха с грохот.

Мъжете от дневната смяна вече излизаха със залитане и се насочваха към работническия влак, който щеше да ги отведе обратно до походната кухня в лагера. Наблизо пухтеше локомотив, теглещ вагони, натоварени с траверси. Виждаха се и каруци, теглени от по десетина мулета. Хора бутаха ръчни колички, но пътека с лека настилка. Над всичко това се стелеха облаци прах. Участъкът беше отдалечен на поне два дни от Сан Франциско, а пътят бе изпълнен с трудности и безкрайни завои. Но мястото не беше изолирано.

Телеграфните жици, които вървяха по протежението на редиците от несигурни стълбове, свързваха Уолстрийт със самото устие на тунела. По линията непрестанно долитаха мрачни доклади за финансовата паника, разтърсваща Ню Йорк на пет хиляди километра оттук. Източните банкери, благодетелите на железопътната компания, бяха изплашени. Старецът знаеше, че по телеграфа пристигат противоречиви искания. Ускоряване на работата по прекия път през Каскейд — жизненоважна експресна линия между Сан Франциско и севера. Или незабавното прекратяване на строежа, самото начало на тунела старецът спря и се загледа към планината с едното си здраво око. Под лъчите на залязващото слънце бастионите на Каскейд Рейндж грееха в огненочервено. Известно време се взира в тях, сякаш искаше да запомни как изглежда светът, преди тъмният тунел да го е погълнал дълбоко в скалите. Мъжете, идващи зад гърба му, го блъскаха немилостиво и той потърка превръзката на окото си, като че внезапно си бе припомнил неприятните събития, довели до загубата му. Ръката му съвсем леко разкри пролука в превръзката, през която второто му око погледна дори още по-остро от другото. Детективът, чийто външен вид го отличаваше съвсем малко от обикновените бавно схващащи ченгета, които работеха за железопътната компания, продължаваше да го наблюдава недоверчиво.