Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Можеш да ме откараш до летището.

Качваме се в колата. Запалвам двигатели и му казвам:

— Знаеш ли, можеш да правиш каквото си искаш.

— Аха — казва Бърт и кима. — Двайсет милиона долара са бая пари. Не знам дори дали ти благодарих. Мога да изкупя обратно част от тази земя.

Усмихвам му се и му подавам юмрука си с вдигнат палец. Бързо го събарям и продължаваме играта, а аз шофирам с една ръка — чак докато стигаме до най-добрия резултат от двайсет игри. Спираме на пистата, изгасвам двигателя, седим мълчаливи и го слушаме как продължава тихо да ръмжи.

Един голям Боинг-727 се носи към края на пистата и светлините му проблясват в мрака. Застива за миг, след това двигателите му изревават, преминават във вой и самолетът хуква по пистата. Чуваме думкането на гумите му, докато се засилва и как изведнъж този шум престава, след като те се откъсват от земята. В един миг самолетът е сякаш увиснал във въздуха и аз затаявам дъх. Но след това вдига нос и се извисява с рев.

— Още не го разбирам това — казва Бърт.

Появява се наземният техник в сив комбинезон, почуква на прозорчето и пита дали да вика пилотите. Казвам му да го направи и той влиза в хангара.

— Е — пита Бърт, — аз идвам ли?

— Не — отвръщам, — това ще трябва да го свърша сам.

Пилотите излизат от хангара, поглеждат към нас и сетне се качват в самолета.

— Ще ти липсвам — казва Бърт.

— Знам.

— Ама ти ще ми се обаждаш, нали? — пита. — Ако ти се наложи да убиваш някого или да съсипваш нещо?

Разсмивам се, а Бърт се усмихва. Излизам от колата, а той я заобикаля, за да ме изпрати.

— Какво би казала баба ти? — питам.

— Баба ми би сторила ей това — казва, пристъпва към мен, обгръща ме с лапите си, повдига ме от земята и ми изкарва въздуха, преди да ме пусне обратно. — А след това би казала: „Лети с орлите, приятелю, и бъди нащрек“.

Удрям го по рамото, стисвам яко устни и отварям широко очи, за да не се разплача.

Събуждам се, сядам в леглото и поглеждам през прозореца. Слънцето пробива през зелените планини и Средиземно море блести като цветно стъкло. В Неапол на пистата чака кола с шофьор. Той ме откарва на юг покрай брега на Амалфи — криволичещ път, който се вие и ту се скрива, ту излиза от тунелите и тича по ръба на стръмни скали.

Колата минава през Позитано, чиито къщи и магазини са колоритни като цветна палитра. На една миля извън града, на самия остър завой минаваме през железни порти и поемаме по настланата с тухли алея към хотел „Сан Пиетро“. Слизам с асансьор през скалата. Излизам в усойна пещера, която изведнъж се изпълва с дъха на солен въздух, охладен от морето. Пред мен е тънкото резенче на плажа. Мидени черупки. Камъчета. Студен черен пясък.

Изкачвам няколко каменни стъпала и излизам на широка тераса, чийто ръб се спуска на три метра от прибоя. Бетонът е излят направо върху скалите. Шезлонги с дебели матраци са обърнати към морето на север. Единственото, което се вижда, е тилът на жена и една дълга, бронзова ръка, която оставя чаша с лимонов сок с лед върху малка коктейлна масичка. Излизам на слънце, преминавам покрай столовете и се озовавам на открито място. Двама мъже от бара изведнъж се озовават до мен.

Единият ме докосва по ръкава. На английски със силен акцент ми казва:

— Съжалявам. Не можете да отидете там. Частна територия.

— Аз я познавам — отвръщам и отблъсквам ръката му.

— Съжалявам, господине — повтаря той. — Никой не може да я безпокои.

— Откога е така? — питам. — Откога не иска да говори с никого?

Мъжът се намръщва, но все пак ми отговаря:

— Три седмици. Може би четири. Моля.

— Не — отвръщам и тръгвам към нея, като отблъсвам двамината. — Тя ще иска да ме види.

— Господине — повишава тон той.

Продължавам по пътя си. Хелена се е излегнала в бял бански от две части. Трябва да е затворила очи зад тъмните стъкла на очилата, защото не се изправя, когато закривам светлината й.

— Моля ви, вървете си — казва тя. — Нищо лично, но ако дам един автограф, ще ме преследват цял ден.

— Ами ако не ви моля за автограф? — питам и тялото й потръпва и се стяга.

Сваля слънчевите си очила и примигва към мен.

— Защо си дошъл? — пита и се намръщва.

— Защото си тук — отвръщам, — а аз свърших всичко, което трябваше да свърша.

— И с нея ли?

Кимам, но казвам:

— И да, и не. Тя е майката на сина ми. Някаква част от мен все още я обича.

— А другата част? — пита и устните й се разтреперват.

— Всичко останало — казвам, — е за теб. Ако го приемеш.