Тим Грийн - Перфектно отмъщение

— Ти го видя . Видя очите му.

— Той не е мой — отвръщам. — А ако е бил, ти ми го открадна. Сега той ти принадлежи — на теб и на съпруга ти. Чък, повикай линейка — добавям и се обръщам да си вървя.

Лексис не казва нищо, но дочувам ридание, когато улавям дръжката на вратата.

Спирам.

— Ти ме обичаше; — казва тя.

Обръщам се и я поглеждам гневно.

— Така беше.

— Тази бъркотия… — продължава тя. Поклаща глава, спуска се от леглото и коленичи. — Всичко е като в мъгла. Всичките тези години. Но то може да се промени. Умолявам те. Той е твоят син.

Навеждам глава и затварям очи. Поемам дълбоко дъх в опит да преборя емоционалния прилив.

Чък изведнъж пристъпва напред.

— Франк каза на Алън нещо, в смисъл, че трябвало да вземе парите от Мики до центъра Рокфелер — казва той. — От площадката за наблюдение — това е една градинка на Палисейдс паркуей, съвсем близо до моста „Джордж Вашингтон“.

— Дай ми пистолета си — казвам на Чък.

Усещам ръкохватката на неговия самозаряден хеклер и кох, 45-и калибър, и свивам пръсти около нея. Излизам, без да се обръщам назад.

Пътьом, докато караме по Хъдсън Паркуей, се обаждам на Рамо Капоца и му казвам, че имам нещо за него. Моля го двамина от хората му да ме чакат до площадката. Прекосяваме моста „Джордж Вашингтон“ и се насочваме на север към Палисейдс. След няколко мили Бърт сочи към синьо-бял пътен знак, който грейва на светлините на фаровете ни. Площадката. Не виждам фарове да светят в огледалцето за обратно виждане. Пред нас чифт габарити изчезват зад завоя. Намалявам и спирам на булеварда.

Под редицата улични лампи избелели жълти диагонални линии маркират две дузини места за паркиране откъм реката на тясната улица. Празни са, ако се изключи тъмнозелен екскършън и малък мерцедес седан. Нищо не помръдва. Отвъд тях има редица дървета, призрачни на това осветление. Угасям фаровете и полека спирам зад екскършъна. Малки камъчета и ситен чакъл скърцат под гумите; вдигам пръст пред устните си — знак към Бърт да пази тишина.

Излизаме от черния G55 и заставаме един до друг, оглеждайки терена. Редицата от дървета, която обрамчва Палисейдс, е нарушена от площадка, върху която са поставени евтини телескопи, с които можеш да наблюдаваш гледката на Хъдсън срещу петдесет цента. Зад алеята се вижда назъбената линия на черни скали, които отделят площадката от стръмния склон, който се спуска към реката на стотина метра по-надолу. На другия бряг на Хъдсън блещукат светлинките около устието на река Харлем.

Но Франк не се вижда никъде.

Навеждам се към Бърт и му прошепвам:

— Стой тук. Аз ще хвърля едно око.

— И аз трябва да дойда — отвръща с ниско ръмжене Бърт.

— Не. Ако се върнат, не ги пускай да се измъкнат. И внимавай.

Оставям Бърт в сянката на екскършъна. Тръгвам ниско приведен по тротоара. Сега виждам цялата южна част на града.

Не чувам нищо, освен шумоленето на листа, брулени от вятъра, а после и свирката на товарен кораб, който върви срещу течението на реката далеч под мен. Виждам табела, поставена между големите зъбери.

НЕ СЕ КАЧВАЙ НА СКАЛИТЕ.

Приближавам още в мрака и отдолу проблясва светлина едновременно с изпукване. И звукът, и светлината почти веднага потъват в мрака и в един миг си мисля, че ми се е привидяло. Тогава чувам писък, последван от гласове.

Франк.

За Франк вече нищо нямаше значение, освен момчето му и парите. Когато видя колата на Мики под една улична лампа, лицето му се разтегли в усмивка. Нещата вървяха тъй добре, че дори болката в крака и ръката му бе някак си далечна, маловажна. Спря колата до малкия мерцедес и се огледа за миг, преди да слезе.

Алън също излезе. Франк се обърна да му каже да си стои в колата, но пулсиращата болка в крака и парещата му ръка го накараха да размисли. Една кола профуча по улицата и светлинките й се стопиха в мрака.

— Хайде — каза Франк и закуцука в мрака.

Качи се на тротоара, ритна една шишарка и под краката му изхрущя стъкло. Торба за смет изшляпа в металния контейнер. Франк отново се огледа. Мики не се виждаше никъде. Порязаното му гърло запари. След това чу да викат името му и видя цигарен дим да се вие и издига от вятъра.

Приглушеният вик долетя отново от мрака зад скалите и бързо бе отнесен от вятъра. Франк се улови за металния телескоп и преди да пропълзи към ръба на скалата, извади глока изпод мишницата си. Стигна до каменната бариера и се спусна по грубия студен камък, надникна в тъмното, като едновременно се оглеждаше и държеше под прицел терена.