Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Виждам дълбоките му кафяви очи. Все едно виждам себе си.

— Сет — обръща се той умолително към мен.

— Видя ли? — казва Франк, присмива ми се иззад буйната тъмна коса на Алън.

— Той е мой син, Франк — отвръщам. — Цялата игра е моя. Ще те намерят.

— Първо ще намерят теб, мъртъв — озъбва се Франк.

— Хвърли този шибан пистолет, инак ще намерят и сина ти мъртъв.

Свалям бавно ръка, пръстите ми се отпускат .45-калибровият издрънчава върху камъка.

— Клекни! — казва Франк. — Вдигни ръце зад врата си. Веднага! Или ти, или той.

Усещам как силата бързо ме напуска. Коленича и вдигам ръце зад врата си, но продължавам да наблюдавам.

— Добре — казва Франк. Блъсва Алън настрани и изважда глока си.

Идва, накуцвайки към мен, и опира дулото на пистолета в челото ми. Чувам неравномерното му дишане. Подушвам одеколона му и дъха на чесън, който се е опитал да потули с ментово бонбонче. Движи се зад мен — така, че не мога да го видя, дулото на пистолета е опряно о скалпа ми, докосва пръстите ми и най-накрая се спира в меката тъкан на тила ми.

Лицето на Алън е бяло като платно, косата му се е заплела от вятъра. Зад него големият град грее в светлини, сякаш плува.

— Аз ще изпълня онова, което съдебните заседатели трябваше да постановят — казва Франк с дрезгав шепот. — Смъртната присъда.

Затварям очи и изстрелът експлодира в ушите ми.

Франк се строполява отгоре ми и в главата ми присветват хиляди звездички. Той се изтърколва от мен и аз съм целият в кръв.

Хелена стои зад сноповете светлина на фаровете, сянката й е като на черен ангел, косата й е причесана назад, облечена е в избелели дънки и държи димящ „Чийфс спешъл“ в ръце. Тя прикляка, прескача преградата на скалите и се спуска по затревения склон, без да сваля пистолета.

Аз издърпвам крака изпод туловището на Франк и се отдръпвам. Алън е коленичил, тресе се, уловил е глава с двете си ръце. Коремът на Франк се подава от мръсното му яке, напъва копчетата на бялата му риза, която е вече почервеняла от кръвта на левия му хълбок. Гърдите му се надигат и спадат, по устните му се появява кървава пяна. С широко отворени от страх очи поглежда към Хелена. Пръстите му потрепват и опипват каменната козирка в търсене на пистолета.

Очите на Хелена са оцъклени и присвити и когато извиквам името й, тя не реагира. Пистолетът потрепва в ръката й, но продължава да е насочен към лицето на Франк.

— Хелена! — извиквам. — Недей.

— Помниш ли ме? — пита тя Франк.

Тя отмества дулото на пистолета от лицето към слабините на Франк и изстрелва три бързи 9-милиметрови куршума.

Единственото нещо, което мога да чуя на фона на миризмата на барут и на дима и пищенето в ушите си, са пронизителните писъци на Франк.

Друга кола спира със свистене на гумите над нас и чувам затръшването на вратите й. Скоро хората на Капоца са до мен с извадени пистолети. Ухилени са като чакали, докато изтеглят Франк нагоре, уловили го за глезените. Агонията му сега е примесена със страх. Риданията му са прекъсвани от пискливи стонове, когато главата му се удря по каменистата почва.

Лицето на Алън е безучастно. Казвам му да дойде към мен. Улавям Хелена за ръката и я издърпвам нагоре по склона. Бърт отупва прахта от себе си, бицепсът му кърви от дупката, която Алън му направи с револвера си. Виждам Франк да се гърчи и да пищи истерично, докато го набутват в багажника на дълга стара лимузина. Хората на Капоца затръшват капака на багажника и се връщат долу за парите. Вземат тежките платнени чанти, хвърлят ги на задната седалка и се качват отпред в колата. Вратите се затръшват.

От багажника се чуват приглушените, но все по-силни писъци на Франк. Колата включва на скорост. Гумите свистят. И те заминават.

На вратата на резиденцията си на Пето авеню спирам, за да вдишам уханието на окапалите листа. Оранжеви, жълти и червени, те сякаш са подпалили върховете на дърветата в парка. В града е облачно, но по телевизията съобщават, че във вътрешността на щата времето е чудесно. Лимузината ми ме откарва до летището Титърбро. Качвам се в самолета си и заварвам в салона ухиления Бърт.

— Здравей — казвам. — Кога се върна?

— Тази сутрин — отвръща. — Ти ще трябва да отидеш следващия път. Ето, погледни това.

Подава ми малка папка с картонени корици със снимка вътре. Бърт, седнал на място за двама на гигантски дънер, вдигнал ръце във въздуха, широко отворил уста в щастлив вик.

— Планината Сплаш — казва.