Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Усмихвам му се, връщам му снимката и сядам на коженото кресло срещу него. Навеждам назад облегалката на седалката, затварям очи и казвам:

— Днес Сиракюз играе срещу Луисвил. Алън започва като титулярен куотърбек. Идваш ли с мен?

— Той добре ли е? — пита Бърт.

— Най-сетне спи нощем — отвръщам, — тъй че вероятно е започнал да отхвърля нещата зад гърба си. Казват, че му е било по-трудно, след като Франк просто изчезнал. Предполагам, че делото още не е приключило.

— Ами ти? — пита Бърт. — Ти отхвърли ли нещата зад гърба си?

— Така си мисля.

Самолетът излита и ревът на двигателите ме приспива. Изправям се чак когато идва ред да кацаме. Дърветата под нас са пламнали в огъня на есента. Слизаме, небето е кристално синьо. Казвам на пилотите да оставят чантите ми на борда. С Бърт вземаме кола до „Доум“ и гледаме мача от ложата ми. И Лексис е там. Има някакви гости от департамента по изящни изкуства, където е уредено да преподава през следващия семестър.

„Сиракюз“ печели мача и Алън дава своя принос от добре изиграни топки. След това чакаме заедно с Лексис пред изхода на играчите, но Алън се появява накуцвайки леко, косата му е мокра от душа и двамата с Бърт се отдръпваме назад. Гледам я как му кима и му се усмихва. Целува го по бузата и той изчезва с приятелите си.

Вече в колата Лексис казва:

— Взела съм „динозавърско“ за барбекюто за вечеря. Знам, че ти харесва.

— На баща ми му харесваше.

— И Алън ще дойде.

Повдигам вежда.

— Какво каза адвокатът по този въпрос?

— Той изгуби баща си, Реймънд.

— Аз съм баща му.

— Прояви търпение — отвръща тя. — Всичко ще си дойде на мястото.

Лексис бе настояла за нещо скромно. Апартамент с четири спални на „Куин Ан“, върху хълма досами университетското градче, за да може да ходи пешком на работа. Бърт и аз пийваме бира пред входа, докато чакаме Лексис да се приготви.

Вечерята е хубава. Скара с картофена салата, зелен боб, сос и царевичен хляб, сервирани в красиви порцеланови чинии. Кръгла маса с ленена покривка в скромната трапезария с висок таван. Свещи примигват от старинния сребърен свещник. Алън е довел приятел от отбора си, грамаден колкото Бърт, и ми се налага да спра двамата да се борят с палци, за да мога да вдигна тост с портвайна.

Вдигам чашата си и казвам:

— За семейството.

Бърт се прокашля. Алън и Лексис гледат в масата, след това Алън ме поглежда и казва:

— За семейството.

Алън и приятелят му ни съобщават, че вече закъсняват за баровете на „Маршъл стрийт“. Радвам се като го гледам как целува майка си и я прегръща пред приятеля си. Още по-радостен съм, когато се ръкува с мен и ме поглежда в очите. След като двамата тръгват, се преместваме във всекидневната. Дъските скърцат под краката ни.

Бърт донася дърва и запалва огън в камината, след което се настанява на голям дървен стол с кожена дамаска. Стените са със светлосини тапети с хубави бели линии за корнизи. Гравюри, най-вече от Моне и Мари Касат са окачени в прости рамки, а первазите на прозорците зад тънките бели пердета са окичени с малки зелени растения, посадени в бурканчета от конфитюр. Една от стените е заета с библиотечен шкаф до тавана.

Лексис поставя подноса с кафето на масичката пред дивана и сяда до мен. Камината е изградена от тухли, а лавицата над нея е от резбован златен дъб. Над нея е окачена картината на Синята дупка с онова семейство в мъглата. Дървата в камината изпукват и аз се взирам в пламъците. Говорим няколко минути за футбол, след това притихваме. Бърт се изправя и излиза да се поразходи. Кани и нас, но ние си оставаме по местата.

След като външната врата се затваря, Лексис склонява глава на рамото ми и пита:

— Ще останеш ли изобщо?

Поемам дълбоко дъх и издишвам бавно през носа.

— Винаги ще бъда на твое разположение, Лексис, но Реймънд вече го няма. Казах ти го.

— Ами Сет? — казва тя и докосва бузата ми с опакото на ноктите си. Очите й са навлажнени.

— Самата ти не каза ли, че щом можеш да държиш под контрол съдбата си, значи това не е тя? — питам, поемам пръстите й и ги стискам, преди да ги пусна в скута й.

Изправям се и се опитвам да не поглеждам към нея, но не мога.

— Съжалявам — казвам шепнешком.

Когато излизам на тротоара, Бърт се появява от мрака. Бръкнал е дълбоко в джобовете на коженото си яке.

— Какво правиш? — питам.

Той свива рамене и отвръща:

— А ти?

— Предстои ми пътуване. Дълго при това.

— Имаш ли нужда от мен?