Тим Грийн - Перфектно отмъщение

Хелена се обръща към мен, докосва с пръст адамовата ми ябълка и тегли дълга черта надолу. Тогава телефонът иззвънява.

Хелена изпъшква и казва:

— Не отговаряй. Сигурно ще е Даруин. Той е единственият човек, комуто съм дала номера ти, дето ще звъни толкова късно.

— Ще трябва да говориш с него, ако е той — казвам и вдигам слушалката.

— Часът е единайсет — казва Хелена, извила врат, за да види будилника на нощното шкафче.

Като чувам гласа на Чък Лоурънс, тялото ми се вдървява.

— Не съм забравил, че ми каза да не те безпокоя — казва, — но най-добре е да дойдеш насам.

— Защо?

— Тя е доста зле.

— Лексис ли? — питам и сега вече и тялото на Хелена се вдървява.

— Нуждае се от лекар — отвръща той, — но иска да види първо теб.

— Идвам — казвам и спускам крака от леглото.

Поглеждам към Хелена. Тя сграбчва ръката ми.

— Какво е станало? Къде отиваш?

— Една стара приятелка — отвръщам, издърпвам ръката си и обувам тъмносините си панталони. Обличам и подходяща риза с къс ръкав, закопчавам я без да я запасвам и нахлузвам обувки.

— Тя е неговата жена — казва Хелена, навежда глава настрани и повдига вежда.

— Тя е стара приятелка — повтарям, докато закопчавам часовника си. — Моля те, Хелена. Всичко почти свърши.

— И после какво?

Поклащам глава в знак, че не знам.

— А ние? — повишава глас тя. — Аз влизам ли в плана ти?

Навеждам се да я целуна.

— Недей — казвам и прокарвам пръсти през дългата й копринена коса. — Ще се върна.

Не вдигам шум, когато излизам от стаята си, но докато слизам по стълбите чувам Бърт да бърза подире ми, обличайки пътьом ризата си.

— На работа ли? — пита.

— Може би.

— И ме забрави?

— Реших, че сам ще успееш.

— Нали ме познаваш — казва с тънка усмивка. — Не обичам да пропускам забавленията.

В гаража до лимузината ми е паркиран ръбат черен джип мерцедес G55. Качвам се и поемам към дома на Лексис на Парк авеню. На 54-а улица минавам на жълто, което бързо става червено. Колата зад мен също успява да мине. Може и да ме следи, но нямам време да се занимавам с това. Оставям джипа на улицата. Портиерът изглежда разтревожен — със зачервено лице и килната шапка — но ни пуска веднага да се качим горе. Тежката дървена врата е отворена. Влизаме и аз извиквам името на Чък. Гласът ми отеква в стъкления купол над нас. Един Цезар без нос ни гледа от пиедестала си. Прекосявам кръглото фоайе, шумът от стъпките ми кънти по мрамора, докато стигам до дебелия килим на голямата стая. Спирам внезапно и Бърт се блъска върху мен.

Тя ме гледа от картината и едва тогава чувам гласа на Чък — долита от коридора, срещуположен на ателието на Лексис.

Изтичвам по коридора, подминавам вратата, която води към кухнята и влизам в спалня с дълги завеси и мраморни колони. Чък седи на леглото и държи в длани главата на Лексис. Когато тя ме поглежда, спирам на място ужасен.

— Боже мой! — възкликвам.

— Франк — казва Чък, става и се отдалечава от леглото.

Косата й е окървавена и сплъстена. Едното й око е с тесен синкав процеп. Тази половина от лицето й е червена и подута. Плакала е и държи свита на топка кърпа.

— Реймънд — казва.

Чувам зад гърба си изсумтяването на Бърт.

— Мислите си за някого другиго — казвам, замръзнал на място пред нея.

— Аз знам кой си — отвръща тя.

Поклащам глава и опипвам моделираното си лице.

— Синята дупка — казва тя и извръща лице. — Мисля за нея всеки ден.

На стената зад нея има картина. Бучаща вода, разпенена, зелена. Три фигури в мъглата. Родители без лица, уловили ръцете на дете. Моето лице е с неумолимо изражение. Усещам как се затопля и как очите ми се изпълват със сълзи.

— Ти каза, че това не може да се случи — казвам, сядам на леглото до нея и забивам поглед в ръцете си. — Че никога не можем да бъдем разделени.

Усещам миризмата на одеколона „Куул уотър“ на Франк. Този демон, който обсебва дори спомените ми. Тя протяга ръка, улавя моята и погалва дланта ми с връхчетата на пръстите си.

— В известен смисъл ние не бяхме разделени — казва тя, поглежда ме в очите и накланя глава. — Част от теб бе с мен през цялото време. Онзи ден се любихме, помниш ли?

Присвивам очи към картината и вече виждам моя тотем — фигурата на бягащ елен — едва доловим в мъглата над главата на бащата. По-малък тотем витае над детето по средата.

— Ти си лъжкиня — казвам; думите излитат, преди да съм ги помислил. Изправям се.

Тя свежда очи, притихнала за известно време. След това, без да вдига поглед, прошепва: