Джесика Хол - В огъня

— Нуждаете ли се от помощ, лейтенант?

— Не. — Джей Ди видя кръвта по дрехите й и дръпна маската от лицето на жената. И макар да беше подготвен за това, като погледна лицето й, едва не се строполи на колене: — Сейбъл.

Огромните, тъмни очи го гледаха смаяни. Тя не каза нито дума.

Той метна маската настрани, все още несигурен, че е истинска. Посегна към нея, но тя извърна глава съвсем леко, колкото да избегне докосването му, а изненадата в очите й се замени с гняв и отвращение.

У него също се надигна гняв, изпепеляващ и толкова необуздан, че му се прииска да я сграбчи в прегръдката си. Овладя се, разгледа я, но не можа да разбере откъде е кръвта.

— Какво е станало с нея? Къде е ранена?

Парамедикът отново й подаде маската.

— Добре е. Просто е вдишала малко дим и има няколко травми по главата. Може би се е подхлъзнала, паднала е и се е опитвала да се изправи.

Искаше му се да я разсъблече и лично да я прегледа.

— А кръвта?

— Раните по главата не са разкъсни. Мисля, че не е от нея.

Джей Ди забеляза как по лицето й премина сянка на страх.

— Приключихте ли тук с нея?

Парамедикът я преслуша и кимна.

— Да, но състоянието й трябва да се следи. Може да има сътресение на мозъка.

— Аз ще се заема. — Хвана я за ръцете и усети потръпването й, почувства напрягането на мускулите под нежната й кожа. Дори да беше останало малко кръв по лицето й, след първия допир с него, рязко изчезна, както някога в барчето. Тъмните й очи не се откъсваха от лицето му.

Страхува се. Но защо? Сякаш никога преди не я бе докосвал. Докосвал я бе много пъти. Цялата. Всеки сантиметър от нея.

Преди да успее да я вдигне на крака, патрулът изникна до него.

— Лейтенант, добре ще е да видите нещо.

Той я пусна.

— Какво?

— Намериха тяло в сградата. — Патрулът му подаде обгорен, разтворен портфейл в плик за улики. — В личните документи пише Маркъс Орелиъс Леклер.

Като всеки мъж Били предпочиташе чукането пред самозадоволяването, но този път изпитваше странна наслада да седи в камиона си и да се докосва, докато гледа как изгаря сградата. Никой не му обърна внимание. Дори двамата любопитни старци, които спряха огромния си „Линкълн“, зад камиона и стояха облещени срещу огъня. Бяха само на метър от прозореца му, но сякаш беше невидим.

Все пак на него дължаха това шоу. На него, невзрачния Били Либидо.

Колко странно. Били обичаше да се занимава с малките си дивотии. При това беше достатъчно хитър и винаги да се измъква. Само че този път вътре бе залостена Изабел и се печеше жива. Това беше лично негово дело и той се чувстваше специален. Могъщ.

Усещането му хареса.

— Браво, момиче — изфъфли той, докато трескаво движеше ръката си. — Този път те пипнах, а?

Обаче удоволствието му не трая дълго. Видя как един пожарникар извлича Изабел Душейн от горящата сграда — кашляща, покрита със сажди.

По дяволите. Ерекцията внезапно клюмна в ръката му. Защо, мамка му, не е изгоряла?

Старата дама, която стоеше на пътеката, се обърна и го изгледа, сякаш го бе чула.

Той й отвърна с презрителен поглед, докато напъхваше мекия си пенис обратно в джинсите и вдигна ципа.

Тя отвори уста да каже нещо, но отмести поглед към другата страна на камиона. Сграбчи съпруга си за ръка и го повлече към колата им.

Били се изхили презрително:

— Само така, я вземи се…

Някаква сила блъсна главата му в кормилото, после го извлече по двойната седалка през пасажерското място.

Едрият мургав мъж го блъсна към кабината:

— Твоя ли беше тази идея?

Били погледна право в черните очи на Кейн Гантри. Шефът бе единственият човек, когото Били уважаваше, от когото, се страхуваше повече отколкото от баща си.

— Ей, Кейн. — Той погледна притеснен към огъня. — Аз… аз само…

Кейт извърна глава и остана загледан в бушуващите пламъци. Когато отново погледна Били, погледът му бе смразяващ.

— Тъпо копеле такова.

Тогава Били осъзна, че е загазил и направи единственото разумно нещо: заби коляно в слабините на шефа си.

Само че Кейн се отдръпна секунда по-рано и коляното на Били пресрещна бедрото му — все едно ритна стена.

Шефът му се усмихна и отстъпи.

— Благодаря.

Кейн беше известен с това, че никога не посяга пръв, нито удря повече от веднъж.

— Не е каквото си мислиш — взе да заеква Били, докато панически се опитваше да увеличи разстоянието помежду им. — Нищо лошо не съм направил. Върша си работата, Кейн, честно.

Едрият мъж пристъпваше към него.