Джесика Хол - В огъня

— Време е. — Били се прицели в момичето, но Кейн застана между него и Изабел. — Разкарай си големия задник оттам.

За пръв път от сутринта се почувства по-добре. Като приключи тук, можеше да позаглади нещата с Кейн. Щяха да седнат да се разберат. Били винаги бе вършил онова, което Кейн бе искал от него. Тоя път малко оплеска работата, но щеше да се поправи. Сега имаше много пари. По дяволите, можеше дори да инвестира една част в бизнес.

— Гантри и Тибидо — мърмореше си той, опитвайки се да си представи. — Ъ-хъ. Тибидо и Гантри звучи по-добре.

Били така се увлече в мечти, че не забеляза ченгето, докато не насочи оръжие към Кейн. Еуфорията му моментално се изпари и вдигна пушка, като се опитваше да хване на прицел полицая. Предпазливото копеле стоеше в сянка и бе почти невъзможно да го види. Докато Били размисли, Изабел вече бе изчезнала в тъмното с ченгето. Малко по-късно дочу шум от мотор на кола.

Добре, че имаше само един изход оттам.

— Ще направим всичко възможно да открием колата ви, господине. — Тери Винсент се опитваше да успокои разгневения възрастен мъж. От описанието му разбра, че колата му бе открадната от изчезналата свидетелка. — Сега си починете и се погрижете за ръката си.

— Отивам си вкъщи и ще взема да гръмна проклетото псе, което ме ухапа — закани се той. — Да пипнете онова момиче, дето ми отмъкна „Шевролета“ и да я тикнете в затвора, чувате ли? И изхвърлете ключовете!

Нямаше представа колко бе изкушена да направи точно това.

— Да, господине.

След като разпита лекаря, прегледал Сейбъл Душейн, и полуистеричната сестра, която бе открила тялото на рентгенолога, тя излезе от болница „Мърси“ и подкара колата си към кабинета на патолога на Тюлейн Авеню. Сградата вече бе затворена за посетители, но охраната я пусна през служебния вход и я насочи към моргата.

Тери мразеше моргата. Трябваше да диша през устата си, за да не усеща миризмата на смърт и препарати. Макар че нямаше нищо против човека, който я управляваше.

— Здрасти, докторе.

Грейсън Хюит вдигна поглед от дългия разрез, който правеше през средата на трупа на жена на средна възраст. Чаровната му усмивка грейна зад прозрачния щит пред лицето му.

— Детектив Винсент! — Всеки път го казваше сякаш поздравяваше Памела Андерсън. — Отдавна не сте ми пращали трупове. Какво ви води в моята част на града?

— Тази вечер нямам доставка за вас, Грей, само няколко въпроса. — Тя кимна към масата за дисекции. — Би ли ми отделил минутка?

Грейсън бутна нагоре прозрачния щит и откри приятното лице на класически калифорнийски сърфист и буйна, рошава, изрусена от слънцето коса. Усмихна се още по-широко.

— Искаш да кажеш, че най-после ще ме поканиш на вечеря и секс след това?

— Не и когато съм на работа, докторе. Обади се някой уикенд. — Миризмата на формалин я накара да се разкашля. — Може ли да продължим в офиса ти?

— Това ченгетата сте големи кокони. — Той обърна глава и изрева: — Лорънс? — Брадясал пълничък фелдшер подаде глава зад вратата. — Би ли продължил с госпожа Мейнард?

Грейсън свали престилката и ръкавиците си, изми се набързо на една мивка до масата и покани Тери в кабинета си. Щом затвори вратата, тя въздъхна с облекчение.

— Кафе? — Носеше тениска с реклама на концерта на Спрингстийн 19 19 Брус Спрингстийн (1949) — американски певец, китарист и автор на песни. Един от основоположниците на направлението хартланд рок. — Б.пр. и избелели джинси. Дрехите му приятно очертаваха стройното му тяло на важните места. — Преди малко го направих. Яма Мама Джава — внос от някакво горещо, екзотично местенце.

— Прекалих с кафето, благодаря. — Тя притисна с ръка къркорещия си корем, за да подсили изказването си.

Той седна зад бюрото си и избута настрани камара с доклади и стъкленица, в която плуваше очна ябълка.

— Е, щом няма да правим секс на бюрото ми — предложението ще остане отворено безкрайно дълго, между другото, — с какво друго мога да ти помогна тази вечер?

Тя се опита да не гледа очната ябълка.

— Грей, кога ще можеш да направиш аутопсията на Марк Леклер?

— Направих я още като дойдох. По нареждане отгоре. Тъкмо щях да правя доклада. Седни, седни. — Докато тя се настаняваше на стола пред бюрото му, той затършува в купчината картони и измъкна един. — Маркъс Аурелиъс Леклер, четирийсет и седем годишен, идентифициран от съпругата му по рожден белег на хълбока. Ядосан съм — имах намерение да гласувам за него — погледна я той. — Какво точно те интересува?