Джесика Хол - В огъня

О, боже, кога щяха да пристигнат?

Точно като отвори очи, той мина през една гърбица на пътя и спря колата. Тя веднага затвори клепачи и продължи да се преструва.

— Докарах я — дочу да казва Джей Ди.

После усети, че я повдига внимателно от седалката. Вдигна я на ръце и я понесе.

Не я пусна, докато една сестра не дотича и не започна да задава въпроси. Докараха носилка, той внимателно я положи да легне и я завиха с чаршаф.

Сега ще си тръгне , помисли си тя с облекчение.

Той преплети пръсти в нейните и каза:

— Влизам с нея.

Не, не, остави ме на мира, Джей Ди , мислено се замоли тя, докато сестрата измерваше пулса й и се разпореди да се обадят в рентгена и да уведомят дежурния невролог. Моля те, просто си върви.

— Аз съм доктор Мейсън. — До ухото на Сейбъл прозвуча звънлив женски глас. — Знаете ли какво й се е случило?

— Тази сутрин е била ударена отпред и отзад по главата, а преди трийсет минути падна и се удари от лявата страна.

Някой й сваляше дрехите. Усети хлад по кожата си и й се прииска да се свие — дали той я гледаше?

— Вие ли й причинихте това, господине? — попита лекарката този път с леден тон, докато пръстите й опипваха скалпа на Сейбъл.

Джей Ди й отвърна по същия начин:

— Не.

— Защо дрехите й са обгорели?

— Попаднала е в пожар тази сутрин — обясни той. — Тогава е ударила главата си за пръв път. Парамедиците казаха, че може да има леко сътресение на мозъка.

— Защо не е докарана тук по-рано? — Ръцете на лекарката внимателно опипваха тялото й и се спряха на китките. — Приличат на рани от самоотбрана. Нанси, повикай охраната.

— Чакайте, докторе. — Дочу се шумолене и отваряне на кожен калъф. — Аз съм лейтенант Гембъл от отдел „Убийства“ в полицията. Дамата е свидетел на престъпление.

— Е, тук е пациент. Искам глава и гърди, веднага. — Гласът на лекарката омекна, докато приключи прегледа. — Можете да изчакате отвън във фоайето, лейтенант.

— Тя е под полицейска закрила. Оставам с нея.

Нямаше да я остави. Не, моля ви, кажете му, не.

— Не, няма да може — отряза го лекарката, сякаш дочула мислите й.

— Съжалявам, лейтенант, но такава е политиката на болницата — обясни сестрата. — Не се притеснявайте, ще можете да я видите, като я настаним в стая.

— Не я записвайте в регистъра — не искам никой да знае, че е приета. — Изведнъж гласът на Джей Ди се чу съвсем близо до нея и тя отново почувства ръката му на лицето си. Погали с палец бузата й.

— Je vous attendrai.

Ще те чакам.

— Да, знам, че е в „Мърси“ — озъби се Били в слушалката на уличния телефон. — Ще ида да я довърша, но ще ти струва още петдесет бона.

От другия край на линията гласът загрубя.

— Не искаш да ме прецакаш — продължи Били, като премести слушалката от лявото на дясното си ухо и се обърна, за да огледа входа на спешното отделение. — Не и сега, когато имам доказателство какво си направил.

Настъпи тишина по линията.

Той се усмихна.

— Явно се разбираме. Донеси останалата сума утре вечер. Не закъснявай. — Затръшна слушалката и се отправи към магазина на бензиностанцията.

Продавачът, млад чернокож, остави вестника, за да маркира шестте бири на Били. Погледна банкнотата, която Били му подаде, сякаш беше мъртъв плъх.

— Изцапана е с кръв, човече. Не мога да я взема.

— Изчисти я. — Били хвърли изцапаните банкноти на плота.

Продавачът заклати глава, но после размисли и прибра парите в чекмеджето.

— Както кажеш, човече.

Били спря пред болницата на паркинга за посетители и си отвори една бира. Пийваше си и наблюдаваше хората. Посетителите минаваха през стъклената врата, където охраната ги караше да се регистрират и им подаваше пропуск. Персоналът влизаше през странична врата, но Били не можеше да види какво става там. На южната страна на болницата една строителна бригада работеше по оградена нова пристройка към сградата. Двойната врата, която я свързваше с основния корпус, стоеше отворена, а отвън до оградата имаше рафт с каски. Всеки влизаше и излизаше свободно.

Той допи бирата си и смачка кутийката. Да задуши кучката с възглавница нямаше да му достави същото удоволствие, като да я гледа как изгаря, но понякога се налага човек да прави компромиси.

— Приятен ли беше полетът ви, господин Гембъл?

Корт би се ограничил само с кимване, но имаше проблем с количката на един от трудноподвижните пасажери и пред изхода се образува опашка.

— Да, благодаря.