Винс Флинн - Списъкът на обречените

Рап поклати глава и измърмори: „Какъв негодник“!

Случилото се впоследствие беше напълно неочаквано за него. Дулото на пистолета проблесна и тялото на Люк отлетя на една крачка напред, след което падна върху тротоара.

Грета ахна и закри с длан устата си от ужас.

Рап мигна изненадано и неволно посегна към пистолета си. В тази част от секундата осъзна, че току-що е станал свидетел на собственото си убийство, и секунда след това си даде сметка, че е станал причина за смъртта на напълно невинен човек. Това го изпълни с вина и гняв, както и с абсолютното убеждение и решителност, че ще види сметката на Виктор.

Брамбъл вече си беше набелязал мястото. Така работеше неговият мозък. Той беше ловец по природа, роден убиец и негодник, поради което Рап нямаше никакъв шанс. Рап беше само едно нищо и никакво колежанче, което за всичко се колебаеше. Женчо, който беше възпитан в духа на политическата коректност. Мозъкът му беше пълен с прекалено много глупости. Неща, които се бяха наслоили от милионите години еволюция на хищническата природа на човека. В това му беше недостатъкът, а в същото време — предимството на Брамбъл. Рап сигурно беше от онези, които повръщаха, след като убиеха някого. Веднъж беше видял така да постъпва един негов приятел рейнджър след края на мисията. Никога преди това някой не му беше падал в очите толкова бързо.

Нишата встрани от стълбите беше идеалното място. Сърцето на Брамбъл биеше учестено и той знаеше, че не е от тичането, а от тръпката, очакването на предстоящото убийство. Притокът на адреналин в кръвта му. Типична реакция на аматьор и той се наруга за това. Наложи си да диша дълбоко и равномерно. Нямаше защо да се напряга. Позицията му беше идеална. Той беше напълно скрит в тъмното. Мястото беше като по учебник подходящо за засада. Сърдечният му ритъм се поуспокои и тогава той си даде сметка, че има проблем. Всъщност два проблема. Какво щеше да прави с Макгуърк и Борнман? Те щяха да видят как убива Рап и ако пред Хърли можеше да се оправдае, че той самият му е дал такава заповед, проблемите щяха да се появят по-късно, когато се върнеха в Щатите. Всички те щяха да бъдат разпитвани и Кенеди щеше да откачи, когато разбереше, че той е убил нейния любимец. Дори Хърли можеше да реагира зле. Той мразеше Рап, но нямаше да се отнесе любезно със свой подчинен, убил колегата си по собствена инициатива, особено след като изрично му беше наредил да се оттегли. Брамбъл се мъчеше да измисли решение на проблема, когато в слушалката прозвуча гласът на Макгуърк:

— Той отива към сейфа.

Разбира се, помисли си Брамбъл и после си спомни заповедта, която му беше дал Хърли.

— Вие изпразнихте ли сейфа? — попита.

— Защо да го правим? — отвърна Макгуърк.

— Защото така ви наредих — ядоса се той.

— Кога пък си ни казал? Тод, Виктор казвал ли ни е да опразним сейфа?

Брамбъл се вслуша в краткия разговор в микробуса, след което Макгуърк му отговори, че сигурно е дишал лепило.

— Изобщо не си ни казвал да опразним сейфа.

Брамбъл изруга тихо, погледна към микробуса и попита:

— Какво прави в момента?

— Отвори сейфа и изглежда прибира цялото му съдържание.

Хърли щеше да побеснее. Това беше първото, което му беше казал. „Изпразни сейфа и да не ти минават глупави мисли през главата. С Кенеди знаем точно колко пари има там“ — бяха думите му.

— Затваря сейфа — докладва Макгуърк. — Сега слага всичко в една чанта на рамото си.

— Мамка му — измърмори Брамбъл. — Какво друго?

— Май тръгва към вратата. Да, сега е в коридора и се насочва право към вратата. Какво да правим?

— Стойте и кротувайте! — Той беше твърде зает с решаването на собствения си проблем. Не можеше да пропусне такава възможност, а ако я пропуснеше, щеше да съжалява и да се ядосва до края на живота си. — Повторете последната ми заповед.

Брамбъл разпозна гласа на Борнман. Той щеше да е проблем. С Макгуърк щеше да се оправи лесно.

— Казах да седите мирно. Не трябва да го изплашим. Бъдете готови да докарате микробуса и продължавайте да ми докладвате за обстановката.

Брамбъл се вслуша в гласа на Макгуърк, който му съобщаваше за всяко движение на Рап на път за изхода. Основното му тактическо притеснение на този етап беше дали ще излезе по същия маршрут, по който беше влязъл. Няколко секунди по-късно получи потвърждението, което беше чакал. Той застана в сенките и на лицето му се изписа усмивка.

— Сега целият си мой, задник такъв.