Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Какъв?

— Тази сутрин се отбих в кабинета му, за да го питам за Париж.

— И?

— Той, разбира се, отрече, че има пръст… не че съм очаквал нещо друго.

— Значи срещата ви беше без особени последици?

— Бих казал, че да… поне не докато не споменах името ти. Тогава той страшно много се разгорещи.

На Уилсън това му хареса. Досега не беше виждал спокойният като сфинкс Стансфийлд да трепне, камо ли да се разгорещи.

— Какво каза той?

Кук се покашля и изрече първата си лъжа:

— Каза, че по-добре да се занимаваш с твоите дилетанти в Държавния департамент и да оставиш шпионажа на нас.

Уилсън изобщо не трепна.

— Какво друго каза?

— Цензурираната или нецензурираната версия искаш?

— Нецензурираната.

Кук се беше поизпотил да измисли най-добрия начин и с подходящо украсяване на собствените думи на Стансфийлд, придружени с няколко лъжи, за да жегне Уилсън дълбоко в сърцето.

— Каза, че си станал много сърдит и кисел.

Уилсън се изсмя, помисли за секунда и попита:

— Защо да съм кисел? Имам страхотен живот. Аз съм един от най-могъщите хора в страната. Какво би ме направило кисел?

Кук приложи максимално актьорските си умения, за да изглежда сконфузен. Заби поглед в обувките си и после в тези на домакина. Когато по негова преценка изобрази достатъчно неловкост, отвърна на въпроса:

— Заради жена ти.

Тези думи сякаш увиснаха във въздуха в продължение на цяла вечност. Кук усети, че е на прав път. Само при споменаването на жена му Уилсън застана на нокти.

— Какво заради жена ми?

— Ами… — Кук поклати глава. — Не ми се иска да го повтарям, но както казах, толкова е нетипично за него, че си помислих, че сигурно си сторил нещо, с което адски много си го вбесил.

Търпението на Уилсън беше на изчерпване:

— Какво точно ти каза?

Кук се покашля и продължи:

— Каза, че си я захвърлил в клиника веднага щом се е превърнала в пречка за политическата ти кариера. Че ако наистина си я обичал, както твърдиш, си щял да я оставиш да живее у дома с теб. — Той отново се престори на смутен. — Извинявай, Франклин.

Спокойното и достолепно поведение на Уилсън се изпари на мига. Целият почервеня като домат, стисна зъби, ноздрите му се разшириха. Той отправи взор към стената вдясно от себе си и ядосано процеди:

— Как смее.

Кук остана доволен от себе си, но майсторски прикри задоволството си.

— Това беше поверителен разговор, Франклин, между заместник-директора на ЦРУ и заместник-директора, оглавяващ отдел „Операции“. Ако се разчуе, че съм ти предал тази информация, някой в Лангли много ще се ядосат. Въпреки това аз сметнах, че трябва да знаеш. Самият аз бях шокиран от грубите му коментари. Нямах представа, че те мрази толкова много.

— Повярвай ми… чувството е взаимно. Разбрах те, няма да кажа нищо на Стансфийлд, което да те компрометира. Не така ще спечелим тази битка.

— Съжалявам, че трябваше да го чуеш. — Кук отпусна главата си за още по-драматичен ефект. — Но сметнах, че трябва да ти го кажа. Ако някой беше изрекъл нещо подобно за съпругата ми, аз също щях да искам да знам.

Уилсън кимна, но си замълча. Само се загледа в една точка, видимо наранен.

Кук стана.

— Този човек има тъмна страна, Франклин. И е много опасен. — След като Уилсън не отговори, добави: — Ще те държа в течение на случващото се в Париж.

Кук отново не получи отговор и тръгна към вратата. Остави Уилсън да умува върху думите му, което беше само в интерес на целите на Кук. Щом стигна стълбището обаче, държавният секретар рече:

— Пол, не се тревожи… това ще си остане между нас. Ценя искреността ти.

Кук кимна.

— Спокойно, Франклин. Той ще си получи заслуженото и двамата с теб ще бъдем тези, които ще го свалят от трона.

Уилсън като че не чу нищо от казаното от Кук.

— Ето това мразя в хората в този град — каза държавният секретар. — Какво достойно има в това да се заяждаш с жената на някого?

— Нищо достойно няма.

— Да, няма, но аз няма да се оставя да ми отвлекат вниманието от главната ни цел. Томас Стансфийлд е опасен човек и с него трябва да се приключи, преди да е довел Управлението до пълна катастрофа. Ценя приятелството ти, Пол, но искам да ми обещаеш, че ще си с мен докрай.

— Обещавам, сър. Томас Стансфийлд е напоил ЦРУ с отровата си и единственият начин корабът отново да бъде насочен към верния курс е да се отървем от него. Щом приключим с него, аз ще се заема с промените, които ще позволят занапред Управлението безпрекословно да се подчинява на политиката на изпълнителната власт и на законите на тази страна.