Винс Флинн - Списъкът на обречените

Джорджтаун, околностите на Вашингтон, окръг Колумбия

Двама костюмари от службата за дипломатическа сигурност стояха на пост пред вратата на пететажната къща от кафяв пясъчник. Техният черен ван „Шевролет Събърбън“ беше паркиран направо пред къщата между два оранжеви конуса, които бяха поставени, за да има свободно място по всяко време на денонощието за мъжете и жените, обслужващи държавния секретар. Охраната в този район не беше кой знае колко трудно занятие. Най-голяма заплаха представляваха студентите от местния Джорджтаунски университет, които сновяха в късните часове на нощта мъртвопияни или надрусани. Винаги много шумни и лишени от здрав разум, понякога те се забавляваха, като се събираха пред къщата, за да подразнят охраната на държавния секретар. Мъжете и жените от службата за сигурност бяха професионалисти, но от време на време се налагаше да дадат урок на някой от дразнителите.

Кук удостои двамата охранители само с бегъл поглед, докато търсеше място за паркиране. Ако той станеше директор на ЦРУ, щеше да разполага със собствена лична охрана. Като заместник-директор разчиташе само на себе си. Томас Стансфийлд, който формално му беше подчинен, също имаше своя охрана и макар че Кук никога не беше отворил дума за това, подобна несправедливост го дразнеше ужасно много. В края на краищата той беше по-висок по ранг от Стансфийлд. Кук беше чувал различни оправдания за необходимостта Стансфийлд да бъде охраняван. Охраната му беше назначена много преди Кук да стане заместник-директор. Причината била в многото заплахи, отправяни към Стансфийлд, както и в това, че знаел повече държавни тайни от всеки друг във Вашингтон и че нямало да е никак приятно, ако го отвлекат и измъкнат тези тайни от него чрез изтезания.

Да имаш лична охрана във Вашингтон се смяташе за символ и признание за твоя статус в обществото. Само най-важните играчи имаха право на денонощна охрана. Президентът и вицепрезидентът, разбира се, държавният секретар, министърът на отбраната, директорът на ФБР и Томас Стансфийлд. От време на време охрана се полагаше и на другите членове на кабинета, но само ако към тях бъдеше отправена конкретна заплаха. Кук се отнасяше с голяма омраза към това, че Стансфийлд също беше част от елитния клуб. Реши, че веднага щом стане директор, ще оттегли охраната от Стансфийлд. И после с помощта на Уилсън ще го принуди да си подаде оставката и ще постави свой човек начело на отдел „Операции“. Щеше да избере човек, когото може да контролира и който знае какво е лоялност.

След третата обиколка на Кук му писна да търси къде да паркира и реши да спре волвото си направо на късата автомобилна алея, която водеше към тежката черна врата на гаража на къщата. По този начин нямаше да препречи улицата, но пък минаването по тротоара беше почти невъзможно. Не беше идеалното място, но той бързаше. Трябваше да се срещне с Уилсън, после да се върне в офиса си и да провери някои неща, и после да си събере багажа, и да се приготви за пътуването за Франция. Полетът им беше рано на другата сутрин. Кук погледна през стъклото към двамата бодигардове пред входа. И двамата бяха с кестеняви коси, единият с по-гъста от тази на другия. Бяха небрежно разкопчали саката си и поставили ръце на хълбоците. Кук знаеше, че първо трябваше да се обади и да предупреди за идването си, но искаше да изненада Уилсън.

Слезе от колата. Облечен беше в сив памучен анцуг с горнище с качулка, с емблемата на университета в Харвард, отпечатан в червен цвят отпред. Поглади лъскавата червена повърхност на лодката, която беше завързал за покрива на колата, погледна към бодигардовете и се обърна към тях с думите:

— Момчета, предайте на шефа ви, че е дошъл заместник-директорът. Трябва да си кажем набързо две приказки с него. Става ли да оставя колата си тук?

Мъжете се спогледаха и единият от тях попита:

— Извинете… кой казахте, че сте?

— Заместник-директор Кук.

По озадачените споглеждания беше ясно, че тези двамата нямат никаква представа с кого разговарят.

— Извинете, от коя служба сте, сър?

„Майтапите ли се с мен?“ — помисли си Кук.

— От ЦРУ — с леко раздразнение отвърна той. — Моля, предайте на държавния секретар, че е спешно.

Единият — този с повечето коса — се скри в къщата, докато другият остана на поста си. Той изгледа отвисоко посетителя и каза:

— Можете ли да ми покажете документ за самоличност, сър?