Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Няколко са. Искам да се видя с моите хора в посолството, да оценя морала им и доколко може да се разчита на тях. Също така имам среща с някои от моите колеги в ДЖСЕ.

— Френското разузнаване? — Уилсън повдигна въпросително вежда.

Кук кимна.

— Както предполагаш, те не са много доволни от сегашната ситуация.

— Казаха ли ти кого подозират за нападението?

— Не. — Кук поклати глава. — Но има някои аспекти, които те не биха искали да обсъждат по телефона.

— Разбира се. — Държавният секретар отпи голяма глътка от уискито и издиша силно, сякаш питието му беше загряло гърлото. — Нещо подсказва ли ти обаче, че те имат някакви версии или следи?

— Очевидно си организират нещо като световна конференция на шпионите и всеки е заподозрян.

— А Стансфийлд?

— Той идва с мен.

— Ти ли предложи или той?

— Аз. Казах си, че ще е добре да го отклоня от кабинета му за известно време. Поставил съм го под наблюдение. Ако направи нещо необичайно или се срещне с някоя интересна особа, ще знаем и ние за това.

— Идеята не е лоша. Нещо друго?

Кук отпи малка глътка и отвърна:

— Хърли се появи.

Уилсън се премести по към ръба на креслото.

— Интересно. Къде е той сега?

— В Париж… От ДЖСЕ го следят.

— Добър си — каза Уилсън с възхищение. — Нещо глупаво ли е направил?

— Още не, но като му знам биографията, много е вероятно да даде повод на французите да го арестуват още преди края на седмицата.

Другият се усмихна.

— Дано да си прав. Друго?

Кук кимна и направи пауза. Отпи отново от уискито, остави чашата на корковия поднос върху малката дървена масичка, наведе се напред и подпря лактите на коленете си, после скръсти ръце.

— Не знам как да ти го кажа, затова ще бъда директен. Между теб и Стансфийлд има ли нещо, за което не си ми споменал?

Уилсън се досети, че Кук разполага с някаква информация. И тъй като по професия беше адвокат, той постъпи като такъв, отговори на въпроса с въпрос:

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид някакъв проблем… някаква вражда между двама ви?

Уилсън поклати глава, впери поглед в чашата си за миг и накрая отговори:

— Освен че му нямам доверие и че според мен той трябва да бъде съден и тикнат в затвора, няма друго… не се сещам за нищо друго.

— Нищо конкретно?

— Пол, ако имаш някаква информация, свали картата на масата. Не мога да се сетя за нищо конкретно, което да е станало между мен и Томас Стансфийлд. Той ми е подчинен и винаги е бил такъв. Когато бях сенатор и бях в Сенатската комисия по разузнаването, ние доста спорехме с него, но така беше и с другите сенатори. Нашата работа беше да го притискаме и предвид неговия опърничав характер имахме не един и два разгорещени дебата.

— Повярвай ми, знам за какво говориш.

— А сега вече, като станах държавен секретар и един от най-близките съветници на президента, той е, ами, пак е доста под мен. С нищо не може да ме притесни, освен че поддържа взаимоотношенията с един от най-близките ни съюзници.

Кук кимна, сякаш беше повярвал на обяснението му.

— Ти може и да не мислиш често за него, но процесът не е двустранен.

— Какво искаш да кажеш?

Той се покашля колебливо и отвърна:

— Този човек не те харесва.

Уилсън се усмихна, сякаш беше горд от чутото.

— Много хора в този град ми завиждат. Не се и съмнявам, че Томас Стансфийлд е един от тях.

Кук реши малко да го притисне:

— Томас Стансфийлд не е някакъв си дилетант, а ти не си първият член на правителството, който му има зъб. Той е надживял на поста си толкова директори, президенти и сенатски комисии, че и двамата няма да можем да ги изброим.

Уилсън се намести в креслото си и поизправи гръб.

— Което ще рече?

— Глупаво ще е от твоя страна да го подцениш.

— Аз никога не подценявам враговете си. Освен това имам стратегия, с която да го победя.

— Каква е тя?

— Аз ще победя, защото няма да играя по правилата на Стансфийлд. Аз не действам в сянка. Аз работя на ярка дневна светлина, където истината се вижда на показ. Досега тези, които започваха борба с него, допускаха глупостта да си въобразят, че ще могат да го бият в собствената му игра. Аз не съм толкова наивен.

— Хубаво — каза Кук, макар и да си мислеше точно обратното. Единственият начин да се справиш с Томас Стансфийлд беше да планираш всеки ход много внимателно, да стъпваш много предпазливо, така че той изобщо да не забележи приближаването ти, докато не забиеш ножа в гърба му. — Е, тогава или си го уплашил, или с нещо силно си го ядосал, защото никога преди не съм го виждал такъв.