Винс Флинн - Списъкът на обречените

Погледна златния си таймекс. Кенеди закъсняваше, което не беше нормално. Още повече че не друг, а самата тя беше поискала незабавна среща с него. Когато Стансфийлд излезе от църквата, по изражението на неговия бодигард се досети, че наистина поводът е сериозен. Каза на жена си и на децата си да тръгнат за вкъщи, а той ще гледа да се прибере колкото се може по-скоро. Беше свикнал с подобни прекъсвания и не се дразнеше много от тях, но беше гладен и много искаше да отдели малко време да си почине и да се отпусне. Погледна през прозореца към върховете на дървета. Беше красив есенен следобед и Моли много щеше да се зарадва на една разходка в гората, върху пъстрия килим от листа. Тъкмо мислеше да звънне на Кенеди, когато на вратата се почука.

Той по навик затвори папката на бюрото си и скри секретната телеграма, изпратена само преди час от шефа на резидентурата в Тайланд.

— Влез — извика заради звуковата изолация на помещението.

Вратата се отвори и изненадващо за Стансфийлд в кабинета му влезе човек номер две в Лангли — Пол Кук, заместник-директорът на Централното разузнавателно управление.

— Пол, не очаквах да те видя днес. Влез. — Стансфийлд стана и го покани с жест да седне на канапето или на креслата до прозореца.

— Извинявай, че те прекъсвам — каза Кук и затвори вратата. Той също носеше синя риза и панталон в цвят каки, върху които беше облякъл синьо спортно сако. — Как си?

Въпреки че кабинетите им бяха само през няколко врати, двамата не си говореха много. Стансфийлд не беше от приказливите, а и работата му изискваше да си държи езика зад зъбите. Като ръководител на всички оперативни офицери и разузнавачи той се доверяваше на много малко хора.

Предишният директор на разузнаването беше имал огромна вяра на Стансфийлд и му позволяваше често да взима собствени решения, а когато трябваше и той да даде одобрението си, никога не се съветваше със заместник-директора. Работата на Кук беше да упражнява надзор върху ежедневната работа на Управлението и на неговите десет хиляди служители. Стансфийлд отговаряше за своя по-малък, но значително по-важен ресор „Операции“, като същото се отнасяше и за Марвин Ленд, заместник-директора, отговарящ за отдел „Разузнаване“. Сега директорският пост беше овакантен. Стансфийлд и Ленд се занимаваха с делата на техните отдели и чакаха да бъде назначен нов директор. Досега Кук се придържаше към това негласно статукво.

— Благодаря, добре — отвърна Стансфийлд.

— Мислех, че имаш правило никога да не идваш в неделя.

Той се усмихна.

— Знаеш как е… само защото е неделя, не значи, че противникът ще си вземе почивен ден.

— Много вярно казано. — Кук седна на едно от сивите кресла.

Стансфийлд се настани до него на канапето.

— С какво мога да ти помогна?

Кук подпря с длани брадичката си, докато умуваше откъде да започне. След известна пауза вдиша рязко и отговори:

— Тази работа в Париж… доста обърка нещата.

Стансфийлд кимна. Той не беше от разговорливите и нямаше намерение да обсъжда вече известното на всички. Минаха няколко дълги секунди, преди другият да продължи:

— Вчера имах странна среща. — Погледна през прозореца, отново разколебан как да продължи.

Стансфийлд само леко кимна, което беше знак, че може да продължи. Ако другият искаше да каже нещо, то трябваше да го направи без чужда помощ.

— Франклин Уилсън ме помоли да се отбия у тях.

Често превъзбуденият и изнервен държавен секретар беше подел някаква негова реформация, след като здравословното състояние на жена му се влоши. Доколкото на Стансфийлд му беше известно, Кук и Уилсън се познаваха бегло. Да помоли Кук за среща в дома му наистина беше странно.

— В събота следобед?

— Да, и аз си помислих същото. — Кук се престори, че и той е бил изненадан. — Уилсън е много ядосан за случилото се в Париж.

— Много хора са ядосани по същата причина. И защо нашият държавен секретар е толкова разстроен?

— Защото мисли, че не си искрен с него. — Той изгледа изпитателно Стансфийлд, търсейки и най-малката следа на притеснение, но старият гранитен кучи син само леко трепна. — Това не те ли безпокои?

— Пол, отдавна съм разбрал, че не мога да контролирам това, което хората в този град говорят или вършат. Франклин Уилсън е много своенравен човек и откакто откриха болестта на жена му, се държи все по-странно. Ако ми е толкова ядосан, да ми звънне по телефона и да ми го каже лично.

Кук кръстоса крака, после пак ги върна в предишното положение. Трябваше да предаде на Уилсън думите на Стансфийлд, може би дори малко да преиграе. Щом онзи имаше зъб на Стансфийлд, той щеше да поиска да го удуши, след като чуеше това.