Винс Флинн - Списъкът на обречените

Кук не показа никаква емоция.

— Иска ми се да можех да ти кажа и още, но не мога. Просто ще трябва да ми се довериш. Става ли?

Кук се поколеба, но искаше да разбере докъде ще стигне цялата тази работа.

— Ще ти се доверя, Франклин.

— Добре. — Уилсън взе щеката и я подпря на стената. — Тук обаче нещата са малко по-опасни и рисковани. — Тъй като не знаеше как точно да премине към следващата стъпка, направо изстреля: — Мисля, че Томас Стансфийлд има вина за провала.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Нищо конкретно. Само някои откъслечни улики и информации. Въпросът е, че той от години се стреми да действа тайно от Конгреса и сега вече наистина сгази лука.

— Томас Стансфийлд не е лесен противник. Ако искаш от мен да го обуздая, трябва да ми дадеш нещо повече.

— Ще ти дам, но първо искам да направиш нещо друго — каза Уилсън и така отклони искането му. — Спомняш ли си онзи кучи син Стан Хърли?

Кук не би могъл и да го забрави, но демонстрира хладнокръвие:

— Познавам го.

— И аз така си мислех. Негодникът уж се пенсионира, но хора като него никога не зарязват стария си занаят. Те продължават да създават проблеми докато не пукнат.

Кук само отвърна:

— Много от нашите офицери се пенсионират. Не всички от тях остават на активна служба като господин Хърли.

— Значи все пак си наясно с какво се занимава сега?

— Чувам само слухове.

— Е, знай тогава, че поне половината от тези слухове са верни. Този човек е за освидетелстване, параноик, шизофреник и садист.

— В добрите стари дни, в миналото е бил доста ефективен. Поне така казват.

— „В добрите стари дни“. Пак шпионски жаргон. Сега светът е коренно различен. Вече я няма Берлинската стена и не се налага да изпращаме наши шпиони, които да се борят с руските шпиони. Светът се променя, Пол. Залети сме от огромни потоци информация. Сега ни трябва повече интелигентен анализ и дипломация. Сърцата и умовете — ето това е ключът. Президентът иска да сложи в Лангли свой доверен човек. Човек, който не само ще съумее да обуздае Стансфийлд, но и ще се погрижи главорези като Стан Хърли наистина да излязат в пенсия. Ти ще можеш ли да го направиш?

Кук се развълнува от мисълта за новото предизвикателство. След като събра в себе си до последната капка цялата своя самоувереност, той отговори:

— Аз съм вашият човек.

— Така те искам. — Уилсън го потупа по гърба. — Разбери точно какво е станало снощи в Париж и гледай да не се разчуе. Докладвай само на мен. Не искаме ЦРУ да прехвърли кирливите си ризи на президента и да го компрометира.

— Няма ли да включим и ФБР? — попита Кук с престорена изненада.

— По-добре ще е, ако успеем да минем без тяхното участие. Ако се наложи да ги включим, президентът ще ни каже. — Домакинът пропусна да спомене, че независимо как щяха да се развият събитията, главното беше да предпази президента от скандал. Точно това правеше в момента. — Съсредоточи се върху Стансфийлд и Хърли. Разбери какво са намислили и ме информирай, за да предприемем съответните мерки срещу тях. После ще получиш едно от най-шеметните издигания в кариерата, които някога е виждал този град.

На лицето на Кук се появи широка усмивка. Тя не беше предизвикана от самоувереност или от мисълта, че скоро ще заеме ъгловия кабинет на седмия етаж в Старата сграда в Лангли. Кук отдавна събираше информация и разполагаше с дебели досиета за Стансфийлд и за неговия стар приятел Стан Хърли.

Париж, Франция

Пол Фурние погледна към масивната базилика „Сакре Кьор“, която блестеше на хълма Монпарнас — изумителна смесица от древноримска и византийска архитектура. Църквата беше истинско произведение на изкуството, но тези, с които му предстоеше да се срещне, едва ли биха го оценили. Той дръпна силно от цигарата и хвърли фаса. Дори в този късен час туристите подобно на мравки се тълпяха нагоре към базиликата. Фурние беше дошъл с двама от хората си. Единият вече беше отишъл да провери дали някой не се крие в сенките, а другият вървеше двайсет крачки отзад.

Изминалият ден беше дълъг и труден, Фурние искаше отговори, макар и да се досещаше какво точно се беше случило. Заобиколи църквата, излезе откъм предната й част и продължи по тротоара. Потокът от туристи постепенно оредяваше. Неговият човек му даде знак, че е чисто, и Фурние изкачи няколкото стъпала под една каменна козирка-арка и почука на вратата три пъти. Миг по-късно тежката врата беше отворена от стар и прегърбен свещеник с мътен поглед. Той мълчаливо се усмихна на офицера от разузнаването и с костеливата си ръка му направи знак да влезе, след което затвори и заключи вратата.