Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Пол, искам да ти доверя една тайна.

Кук се подпря на билярдната щека, разбирайки, че най-накрая стигнаха до истинския повод за тази среща.

— Добре — отговори.

— Ти си един от най-вероятните кандидати в списъка на президента за нов директор.

Това дойде изненадващо за Кук. Според негова информация президентът беше решил да вкара в Управлението външен човек.

— Сериозно ли?

— Да… и интересува ли те как се озова в този списък?

Кук кимна.

— Аз те предложих. Казах на президента, че на теб може да се има доверие и че ще можеш да се справиш с тази работа.

— Благодаря ви, сър.

Кук вдигна гарда и застана нащрек. Той почти не познаваше Уилсън. Ако този човек наистина го беше препоръчал за най-висшия пост в Лангли, то тогава със сигурност щеше да иска някаква услуга в замяна.

— Знаеш ли кой още е в списъка?

— Подочух някои имена — отговори искрено Кук. Във Вашингтон седмично се появяваха по няколко нови слуха за нови кандидати.

— Томас Стансфийлд е в списъка. — Уилсън поклати глава. — Една група от много влиятелни сенатори настояват и пробутват кандидатурата му. И настояват много.

Кук кимна. Стансфийлд имаше доста връзки и на всичкото отгоре знаеше всички тайни на политическия елит. Кук никога не би го признал открито, но винаги беше смятал заместник-директора на отдел „Операции“ като потенциален съперник и трудно за преодоляване препятствие.

— Точно сега най-малко ни трябва някой каубой от времето на Студената война да оглави Лангли — добави Уилсън. — Затова предложих твоята кандидатура. Ти познаваш добре организацията, издигнал си се от най-ниските стъпала в кариерата и вече имаш респекта на редовите служители и офицери. От теб искам само да ми кажеш ще можеш ли да се оправиш със Стансфийлд.

Кук определено познаваше Управлението. Той работеше в ЦРУ от трийсет години. Беше прекарал дълъг период в администрацията и знаеше как да ръководи персонала. Колкото до респекта на редовите служители, Уилсън малко преувеличаваше, но определено повечето от работещите в Лангли го уважаваха. Дали би могъл да се оправи с Томас Стансфийлд? Въпросът беше доста деликатен. Той не беше много сигурен дали изобщо щеше да се намери някой, способен да надхитри този човек. Стансфийлд имаше солидни контакти, а талантът му да предвижда събитията с три хода по-напред от опонентите, го правеше много опасен противник.

Дори руснаците изпитваха дълбок респект към него, което само по себе си беше достатъчно красноречив факт. Стансфийлд виждаше удобни възможности за действие и атака там, където другите виждаха само хаос и заплаха и неразрешими проблеми. Но Кук също разполагаше с някои изненади.

Той отпи голяма глътка от уискито и реши да върви докрай.

— Мога да се оправя с Томас. Няма да е лесно, но ще мога да го направя.

— Едно е да го укротиш, съвсем друго е да го държиш постоянно здраво за юздите. Искам от теб да държиш този човек под контрол. И да ми обещаеш, че ще го накараш да играе по правилата. Отдавна предупреждавам президента, че Стансфийлд е бомба със закъснител. Рано или късно някоя от неговите операции ще избухне като колосален скандал и той ще нанесе непоправими щети на репутацията на президента. Накрая всичко ще свърши с разпити пред комисията в Конгреса, които ще се проточат с години. Само по себе си е трудно да те изберат за президент, но много по-трудно е да те преизберат, още повече ако си се забъркал в политически скандал.

Кук кимна, защото беше очевидец на няколко съсипани политически кариери.

— Ясно ми е.

— Значи можем да разчитаме на теб?

Кук нямаше конкретен план, но все щеше да измисли нещо.

— Можете да разчитате на мен.

— Много добре. — Домакинът вдигна чашата и се чукна с Кук. — Ще кажа на президента, че ти си нашият човек.

Кук отпи от уискито и в същото време се чудеше как така му беше поднесен постът директор на Централното разузнавателно управление. Цял живот беше мечтал за това.

— Първо трябва да решим един друг проблем — продължи Уилсън.

„Ето къде се криело разковничето“ — помисли си Кук.

— Онова, което се случи снощи в Париж…

— Да — отвърна Кук и прикри изненадата си от обрата, който внезапно беше взел разговорът.

— Президентът е бесен. Тази сутрин разговаря лично с министър-председателя на Израел. Те отричат да са замесени.

— Те винаги отричат, такава им е политиката.

— Е, да… но този път е по-различно. Има неща, които не мога да обсъждам свободно с теб, но повярвай ми, щом ти казвам, че президентът е убеден, че „Мосад“ нямат пръст в това, значи е така.