Винс Флинн - Списъкът на обречените

Докато вървеше, нова болка прониза рамото му и се плъзна по ръката. Той спря, затаи дъх и с дясната ръка се хвана за един електрически стълб, за да събере сили. Въпреки хладното време по челото му избиха капки пот. Догади му се и за малко щеше да повърне. Минаха десет секунди, двайсет, трийсет. Накрая болката намаля и се отдръпна подобно на морски отлив. Първо напусна пръстите, после бавно се оттегли нагоре по ръката. Рап си пое няколко глътки въздух и продължи да върви. Трябваше да намери първо аптека, после хотел. Имаше предвид няколко, от онези, където лесно можеше да се слее с туристите. Сетне трябваше да се обади на Грета. Нямаше да му е лесно сам да почисти раната. Тя не беше гнуслива и нямаше скрупули относно неговата професия. В интерес на истината, дори се възбуждаше от това. А и нямаше голям избор. Ако не отидеше на срещата, тя можеше да създаде доста сериозни проблеми. За целта първо трябваше да намери телефонен автомат и да й позвъни. Ако имаше късмет, можеше дори да я свари, преди да е заминала за Женева. Освен това тя му липсваше — нещо, което не искаше да признава пред себе си. От последната им среща бяха минали само три седмици и той вече броеше дните до срещата им в Белгия като някакъв влюбен до уши гимназист.

Рап се изсмя на себе си, докато вървеше по пустата улица. Пътят, който му предстоеше да измине, беше опасен и труден. Списъкът на фактите, които възнамеряваше да скрие от началниците си, ставаше все по-дълъг и това можеше да се използва като доказателство, че на него не може да му се има доверие. Той обаче не беше глупав и се досещаше, че не беше единственият, нарушил правилата.

Вашингтон, Окръг Колумбия

Държавният секретар Франклин Уилсън носеше жълта плетена жилетка, а под нея — бяла риза. На седемдесет и една години, с оредяваща бяла коса, той беше олицетворение на стария мъдър държавник. Направил успешна адвокатска кариера, той беше служил в три правителства в Белия дом: първо като началник на кабинета, после като министър на отбраната и накрая като държавен секретар. Доходите му идваха главно от семейството на жена му — печеливша фирма за авточасти в Охайо. Репутацията обаче си беше само негова. Той беше завършил право в Харвард един от първите по успех и веднага след университета започна работа в престижна юридическа кантора във Вашингтон. В периодите между трите му политически длъжности той се връщаше на работа в кантората, където беше като пълноправен съдружник. Имаше всичко, за което можеше да мечтае човек с неговите способности и интереси. Той беше смятан за един от титаните в столицата — човек, еднакво уважаван и от двете партии, и от журналистите.

Въпреки всички тези постижения той беше в лошо настроение. Къщата беше почти пуста в този есенен съботен следобед. Уилсън беше наредил на прислугата да си вземе няколко часа почивка, за да може да проведе срещата в пълна секретност. Истинската причина да се чувства самотен обаче, беше загубата на четирийсет и седем годишната му съпруга — не физически, а духовно и психически. Само преди две години лекарите й бяха поставили диагноза Алцхаймер и макар че всички в семейството се надяваха, че болестта няма да напредне толкова бързо, в действителност заболяването унищожаваше разсъдъка й с доста бързи темпове. Само след година тя забрави децата и внуците си и едва си спомняше съпруга си. Шест месеца по-късно беше мъртва за света. Месец преди днешния ден Франклин Уилсън стори това, което се беше клел никога да не върши.

По настояване и съвети на приятелите, неговия персонал и децата му, той изпрати жена си в клиника, където щяха да се грижат за нея денонощно. Разбира се, Уилсън си имаше достатъчно основателно оправдание за постъпката, но чувството, че я е зарязал и изоставил, не го оставяше на мира и го измъчваше всеки ден. Тази красива пететажна къща в Джорджтаун, където бяха организирали толкова много партита, на които беше присъствал каймакът на Вашингтон, сега се беше превърнала в безмълвен мавзолей. Той отказа да я продаде, тъй като смяташе, че това ще е още едно предателство към страхотната жена, каквато беше жена му, преди да я порази коварната болест. Уилсън си даваше сметка, че е позагубил от концентрацията си, но професионалните му задължения и изисквания го държаха постоянно зает и, от друга страна, му даваха възможност поне временно да забрави нещастието си.

Когато на външната врата се позвъни, настроението му леко се приповдигна. Предстоеше му да се заеме с важна работа. Уилсън скочи от креслото, мина по мраморния под на фоайето, отвори вратата и ентусиазирано поздрави госта си: