Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Пол, благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

Пол Кук, заместник-директорът на ЦРУ, също се усмихна и се здрависа с държавния секретар.

— Удоволствието е изцяло мое, господин секретар. Винаги съм искал да си намеря повод да се разходя из Джорджтаун в събота следобед.

— Много добре те разбирам. Казвай ми Франклин, когато сме в неофициална обстановка — отвърна Уилсън, затвори вратата и поведе госта си по коридора. — Точно затова и купих имението. Не мога да търпя предградията. Прекалено тихо е там. — Той отвори вратата и му посочи стълбите. — Обичаш ли да играеш билярд?

Кук вдигна рамене.

— Че кой възпитаник на Харвард не обича?

Уилсън го потупа по рамото.

— Браво на теб. Ти завърши през шейсет и пета, нали?

— Да.

Щом слязоха на долния етаж, Уилсън включи стереоуредбата и натисна няколко копчета зад бара.

В камината вече гореше огън, а по телевизията предаваха американски футбол. Уилсън не си направи труда да попита госта си какво предпочита за пиене. Извади две ниски и тумбести чаши и сложи по три кубчета лед във всяка. После ги напълни до средата с малцово уиски. Подаде едната чаша на Кук и каза:

— Дано да нямаш нищо против, че дойдохме тук. В тази стая съм монтирал някои устройства, благодарение на които можем да говорим и обсъждаме по-деликатни теми.

Тъй като работеше в ЦРУ, Кук много добре разбираше тази необходимост. Той се запита към кого се е обърнал Уилсън да монтира оборудването и кога е било монтирано то. Подслушващите устройства и излъчвателите на смущения непрекъснато се меняха и модернизираха.

Уилсън вдигна чашата си.

— За Харвард. За най-великия университет на света.

Кук се усмихна.

— За Харвард.

Докато удряше с щеката билярдните топки, Уилсън поде обикновен непринуден разговор. Така продължи до края на първата игра. След като размаза Кук и на втората игра, той смени темата с по-сериозна:

— Пол, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Искам да си откровен с мен, Пол, като със събрат по университет. — Уилсън го погледна в очите и изчака Кук да осъзнае думите му. Намекът беше елементарен — и двамата сме джентълмени и затова не бива да се лъжем един друг.

Кук кимна и даде знак, че е разбрал.

— Имаш ли доверие на Томас Стансфийлд?

Кук тъкмо отпиваше от уискито, което беше добре, защото му помогна да скрие ехидната си усмивка. Той бързо отново си сложи маската на делови човек и отвърна:

— Интересен въпрос.

Уилсън знаеше, че ще трябва да му вади думите с ченгел от устата, и затова продължи:

— Виж, самият аз познавам Томас от близо трийсет години. По време на Студената война нямаше по-добър от него, но Студената война отдавна свърши и се боя, че той изостава с адаптирането си към новите условия на международната сцена.

Кук се досещаше, че държавният секретар иска да се види с него по някаква конкретна причина, но не очакваше да е заради Томас Стансфийлд. Вместо да коментира, само кимна неопределено.

— Може ли да му се има доверие? — попита отново Уилсън.

Този път Кук открито се изсмя.

— Ако наистина го познавахте толкова добре, колкото твърдите, нямаше да ми задавате този въпрос. Томас Стансфийлд е роден да бъде шпионин и е най-потайният човек, когото съм срещал в живота си.

— Точно това имах предвид и аз.

Стъпвайки предпазливо като по минно поле, Кук добави:

— Това обаче не е в разрез с длъжностната характеристика за поста, който той заема.

— До известна степен да, но той не е господар на себе си и също се налага да се отчита и да докладва на други хора. — Уилсън погледна по-младия от него заместник-директор, за да провери по изражението му дали би могъл да има в негово лице съюзник. За момента нямаше признаци за подобно нещо. — Той никога не е бил добър в контролирането и ръководенето. Нещата при него съвсем се влошиха, след като се оваканти директорският пост.

Преди месец предишният директор на Управлението неочаквано беше подал оставка поради здравословни причини, а президентът още не беше избрал негов заместник. В момента Кук беше временно изпълняващ длъжността.

— Той е своенравен, обича сам да си управлява поверената му дирекция и се мръщи, когато някой дръзне да му се бърка в работата.

„Сега вече стигаме до същността“ — каза си Уилсън и отново наля уиски в чашите. Разговорът постепенно взимаше нужната посока. Първо щеше да засегне Стансфийлд, после да прескочи към клюките във вашингтонските кулоари, да спомене някой смешен анекдот за него или за някоя закачка на президента с безнадеждния вицепрезидент. Но непрекъснато щеше да се връща на Стансфийлд. Чак към средата на петата игра на билярд и третото поред питие Уилсън видя удобна възможност: