Винс Флинн - Списъкът на обречените

— Това не е необичайно.

Талмидж поклати глава и се намръщи.

— Някои хора го правят така, но аз многократно съм работил със Стан и знам, че това не е неговият стил. Той е като уличен боец. Нищо не е забранено за постигане на целта. Веднъж започне ли, той влиза в атака и продължава да напада, докато не смачка психически разпитвания до такава степен, че онзи вече не посмява да го излъже.

Шефът обмисли ситуацията и го попита:

— Да го изтегля ли?

Талмидж се почувства неловко.

— Ти решаваш, шефе. Но ако някой ще го критикува, по-добре да си ти. Нямам желание да ми отхапе главата.

— Разбрах. — Стансфийлд не го показа, но остана крайно недоволен, че беше позволил на Хърли да създаде среда, в която всички се бояха да изразяват открито мнението си. Обърна се към Кенеди и Люис и им каза: — Защо не отидете да проверите гласовата поща? Трябва да си кажа две приказки със Стан насаме. — Той потупа Талмидж по рамото. — Кажи му да излезе да си почине.

Талмидж се наведе към конзолата и натисна бутона на микрофона:

— Момчета, да направим почивка. Виктор, да ти донесем ли нещо за ядене или за пиене?

Виктор поиска черно кафе.

Специалистът погледна през стъклото към недодялания Брамбъл.

— Знаеш, че не можем да ти дадем кафе.

— Добре тогава. Донесете ми вода.

Хърли излезе от стаята за разпити и отиде при Стансфийлд и Талмидж.

— Мисля, че вървим добре — каза той на специалиста. — Какво показват уредите?

— Скапана работа.

Преди Хърли да каже нещо, се намеси Стансфийлд:

— Ще ми кажеш ли какво точно правиш?

— Как така какво правя? Опитвам се да измъкна истината от него.

— Не мисля. — Стансфийлд остана спокоен, без да издава емоциите си.

Хърли направи кисела и сърдита физиономия.

— Виж, това не е първото ми родео. Аз не си пъхам носа в делата, които се вършат високо на седмия етаж в Лангли. Остави ме спокойно да си върша работата, както аз те оставям да си вършиш твоята.

— Да те оставя? — В тона на заместник-директора се прокрадна гняв. — Нещо си се объркал, Станли. Аз съм твой началник и съм по-висшестоящ от теб. Аз съм този, който ти дава заповеди. Не просто те оставям да си вършиш работата. Мое задължение е да те ръководя и контролирам. И никой не те пита какво ти ме оставяш да правя и какво не. Ти си мой подчинен. Наясно ли си с това?

— Не разбирам какъв е проблемът? Две години те предупреждавам, че Рап ще ни излезе през носа, а сега всички сте ядосани на мен. Не мога така. Виктор казва истината. Очевидно е. По-добре се събудете и го проумейте.

— Не сме убедени, че Виктор казва истината, защото ти си толкова мек с него, че Джим не може нищо да прецени по показанията на датчиците.

— Ти пък какво разбираш от разпити?

Стансфийлд го изгледа сурово и след кратко мълчание отговори:

— Ето какво ще направим сега, Стан. Ти ще излезеш навън да подишаш малко чист въздух, да изпушиш една цигара и искам добре да помислиш върху следния въпрос. Ти наистина ли си прав, всички други грешат, и ти знаеш всичко. Или ще осъзнаеш, че си се превърнал в нетърпим задник и досадник, с когото вече никой не иска да работи.

Хърли предизвикателно вдигна брадичката си.

— Знаеш, че не обичам тия глупости.

— Бъркаш отново. На нас ни е писнало от твоите глупости. Писнало ни е от киселия ти характер. Не забравяй, че аз съм ти шеф. Ако сега излезеш навън и след петнайсет или трийсет минути още смяташ, че ние всички сме идиоти, а ти си единственият умник, тогава по-добре излез през вратата на това посолство и повече никога не се връщай. Не ме интересува къде ще ходиш, стига да е по-далеч от Вирджиния. Но ако все пак дебелата ти глава успее да проумее, че ти не знаеш всичко и не си най-големият умник, ако решиш да спреш да дразниш хората, тогава се върни, за да проведем сериозен разпит.

Хърли познаваше Стансфийлд от близо трийсет години. Никога досега не беше виждал приятеля си толкова ядосан и това го обезпокои. Отстъпи крачка назад и рязко изрече:

— Извинявай, нервите ми са малко опънати.

Стансфийлд кимна.

— Качи се горе, излез. Прочисти си мозъка и вземи решение.

Хърли излезе посърнал и унил, но на заместник-директора това не му направи никакво впечатление. Той погледна през стъклото към Чет Брамбъл и си припомни досието на този човек. Стансфийлд го беше чел преди години, но още помнеше всичко. Голяма част от изводите на Люис вече бяха отразени в досието.

Брамбъл имаше сериозни проблеми с подчинението и дисциплината. Именно заради това в крайна сметка го бяха изритали от армията. Стансфийлд беше на мнение, че хора с висок морал и уравновесен характер никога не биха се съгласили да вършат неща, за които беше предназначен неговият екип. Затова беше склонен да си затваря очите пред някои човешки слабости. Сега обаче изпита тревога, че твърде много е занижил летвата или че е дал твърде много свобода на Хърли. Така или иначе, цялата отговорност и вина лежаха на неговите плещи.