Винс Флинн - Списъкът на обречените

Люис внимателно подбра думите си.

— Не мога да съм напълно сигурен в нито една дума, която казва Виктор.

— Нещо друго?

— Едно е да го използваш за обучението на новобранци във „Фермата“, като го караш да се държи грубо с тях… но да го пуснеш свободно в Париж… — Люис поклати глава. — Идеята не е никак добра.

— И защо не ми го каза по-рано?

— Почти всичко съм изложил в моя доклад.

Стансфийлд обърна студените си сиви и пресметливи очи към психолога:

— Аз получавам доста доклади. Защо не дойде лично при мен?

Люис въздъхна.

— Когато той е бил вербуван, аз още не работех тук. Но през последната година притесненията ми за него се засилиха. А трябва да се съобразявам и със Стан.

— Какво за него?

— Двамата сте много лоялни един към друг.

— С него имаме обща история, Том, но аз много добре познавам слабостите на Стан.

— Разрешете да бъда откровен до болка, сър.

У лекаря отново заговори командосът зелена барета и Стансфийлд съзнаваше, че щом Люис иска такова разрешение, значи ще бъде извънредно критичен към него. Но той не се боеше от истината.

— Разрешавам.

— Вие имате пристрастие към Стан, което вреди на преценката ви. Многократно с Айрини сме се опитвали да насочим вниманието ви върху някои проблеми с него, но вие винаги само махвате пренебрежително с ръка. Разбирам, че този човек има забележителна кариера и без съмнение е полезен в определено отношение, но се боя, че като му е било възложено да вербува и обучава курсанти, е допусната огромна грешка. И Виктор е красноречиво доказателство за това. Този човек е трябвало да отпадне при селекцията още преди години.

Отново вперил поглед през еднопосочното стъкло, Стансфийлд попита:

— И какво ми препоръчваш?

— Колкото се може по-скоро да кажете на Виктор да си събира багажа.

— А ако той не иска да напуска?

Синеокият психиатър, бивша зелена барета, се поколеба за секунда и отговори:

— Тогава ще трябва да го ликвидирате.

Стансфийлд не очакваше нещата да придобият толкова сериозен обрат. Той познаваше Люис като мъдър човек, който беше много прецизен в препоръките си. За първи път от три години той предлагаше подобна мярка. Заместник-директорът нямаше илюзии за поста, който заемаше. Беше убивал преди и беше заповядвал на други да убиват. Това беше част от работата му.

— Ще взема под внимание всичките ти съображения и препоръки. — Той се отдалечи от огледалото, но се спря отново и погледна Люис. — А със Стан какво да правя?

Люис имаше доста категорично мнение по въпроса, но не беше толкова наивен, че да го предложи на Стансфийлд.

— Вие го познавате по-добре от нас, сър. Мисля, че и сам ще намерите подходящо решение.

Стансфийлд се усмихна хладно.

— Ти си умен човек, Том. Благодаря ти за откровеността.

Джим Талмидж беше приготвил оборудването си в стаята за наблюдение, откъдето можеше да следи Брамбъл с помощта на камери и сензори, прикрепени към различни части на тялото на разпитвания. Цялата тази техника беше предназначена да измерва кръвното налягане, пулса, проводимостта на кожата и дишането. Талмидж можеше да излъже полиграфа, както и Хърли. Знаеше го, защото се бяха упражнявали един на друг. Тъй като през по-голямата част от кариерата си и двамата бяха действали в страни с индианско население, подобно умение беше необходимо, в случай че ги отвлекат от чужда разузнавателна служба или още по-лошо, от терористична организация. От способността му да измами детектора на лъжата можеше да зависи дали ще живее, или ще умре.

Стансфийлд се приближи до Талмидж.

— Как върви?

Той поклати глава:

— Не е добре.

— Лъже ли?

— Не съм сигурен… в това е проблемът.

— Уклончиви отговори ли дава?

— Да, но не е само това. Мисля, че разполага с достатъчно знание, за да излъже машината. И Стан изобщо не ми помага.

— Как така?

— Преди съм го виждал много по-строг и суров от сега. Сега в повечето случаи мога да отгатна какъв ще е следващият му въпрос. Трябва да накараш разпитвания да си мисли за едно, да го насочиш в определена посока, после да го шокираш, като му отправиш обвинение. Трябва да се опиташ да го изкараш от равновесие и да наблюдаваш каква ще е реакцията му.

— И Стан не го прави.

— Не. Оставя този тип да си разказва неговата история. От време на време се връща назад и го кара да конкретизира нещо.

Стансфийлд не беше новак с полиграфите. Самият той вече не помнеше колко пъти беше тестван с детектор на лъжата. Хиляди пъти беше заповядал да бъдат тествани други. Съществуваха много и най-различни техники. Талмидж му беше описал само една от тях, която те наричаха „да подадеш на разпитвания въже, за да се обеси сам“.