Винс Флинн - Комбинаторът

След пет минути внимателно оглеждане не забеляза признаци някой да го наблюдава, но знаеше, че това не е гаранция. За достатъчно опитен снайперист би било елементарно да се скрие на хиляда метра от мястото. След като върна автомата в калъфа, убиецът взе хартиения плик и изсипа съдържанието му на масата. От него падна чертана на ръка карта, показваща достъпа до покрива и пътя за отстъпление през покривите на съседните къщи до аварийна стълба, по която можеше да слезе на улицата. Той остави картата настрана и взе снимката на Рап, която също беше в плика. Намръщи се — поръчителят вече му я беше изпратил във файл по телефона. Извади запалката си и изгори картата и снимката, пусна ги на пода и стъпка няколкото недогорели парченца.

Вдигна фотоапарата и пусна записа, който беше направил. Тук беше от около три минути, а вече бе забелязал двама души, които проявяваха твърде необичаен интерес към офиса. И двамата бяха удобно разположени на пресечките от двете страни на карето.

Тъкмо се канеше да ги провери по-внимателно, когато получи ново текстово съобщение, уведомяващо го, че Рап е тръгнал. Щеше да пристигне след около шест минути. Пулсът на убиеца се ускори — отдавна не му се беше случвало. Той вдиша дълбоко няколко пъти и тръсна ръце, за да облекчи малко напрежението. Защо бяха сложили двама съгледвачи, ако някой вече следеше мишената? За съжаление отговорът беше очевиден. Задачата им не беше да наблюдават Рап. Имаше две възможни причини за присъствието им. Първата беше проста: да съобщят веднага на поръчителя за успеха или неуспеха на покушението. В това нямаше нищо лошо, само показваше за пореден път, че работодателят му разполага със сериозен ресурс. Втората възможна причина беше по-обезпокоителна — може би поръчителят планираше да го убие веднага щом се справеше с Рап.

Сребърната тойота „Фор Рънър“ не беше мита с месеци. На предното стъкло имаше дупка от камъче и една пукнатина преминаваше по цялата му дължина от долу до десния ъгъл. Предната броня бе доста очукана, задната — още повече. От двете страни имаше много драскотини и вдлъбнатини и така колата се вписваше отлично в обстановката.

Рап беше доволен, защото предпочиташе да не бие на очи, вместо да се вози в големите бронирани машини, показващи отдалече, че в тях пътуват американци. Той отново си припомни видяното тази сутрин в тайната квартира. Сидни Хайек не очакваше да получи предварителните резултати от балистиката в близките двайсет и четири часа и Рап започваше да си мисли, че няма да му трябват. Нещата изглеждаха доста зле — разположението на телата в къщата, голямата 45-калиброва дупка в тила на единия от убитите, чистото обезвреждане на охранителната система. Като се добави и случилото се с кучето, възможното обяснение беше много обезпокоително. Основният въпрос беше „защо“.

Рикман бе странна птица, в това нямаше съмнение, но да си чудак и да си предател са две много различни неща. Рап съзнаваше, че може би подозренията му са прибързани. Объркването с кучето на Рикман вероятно беше грешка. Може би Хъбард не беше разбрал. Рап обаче знаеше, че предчувствията му обикновено се оказват правилни. За разлика от друг път обаче сега се надяваше, че греши.

Маслик караше, а едрият Ривърс — с рунтава черна брада, прилепнали черни очила „Оукли“ и обичайното си агресивно изражение — седеше на седалката до него. Като питбул той бе враждебен към непознати, но изключително предан на хората, които познаваше. С Колман бяха служили в специалните части на военноморските сили, „тюлените“, и после заедно бяха дошли като наемници в ЦРУ. Маслик идваше от подразделение „Делта“ и от три години участваше в операции с екипа на Рап. Двамата с Ривърс бяха развили онова спокойствие, с което се сдобиваш, след като ликвидираш достатъчен брой противници, опитващи се първи да убият теб. Никога не изглеждаха изнервени, но постоянно се оглеждаха за опасности.

Рап извади телефона си и провери за съобщения от Лангли, които биха могли да го насочат към местонахождението на Рикман. Кенеди го беше уверила, че издирването на отвлечения му колега е основен приоритет на Националната служба за сигурност (НСС), докато президентът не решеше друго. Всички телефонни разговори, имейли, постинги в интернет и текстови съобщения в радиус от три хиляди километра се изпращаха и анализираха в суперкомпютрите на НСС. Все щяха да засекат нещо. Рап се надяваше то да е достатъчно, за да го насочи към ясна следа.