Винс Флинн - Комбинаторът

Убиецът обаче обузда самолюбието си и се съсредоточи върху усещането, че тази поръчка започва все повече да излиза извън обичайните параметри на риска. Един вътрешен глас — гласът на здравия разум — настояваше да хване такси за летището и незабавно да напусне страната. Ако го наблюдаваха обаче, това нямаше да е толкова лесно. Другият вътрешен глас — онзи, който понякога го тласкаше към неразумни постъпки — му нашепваше, че поръчката е твърде привлекателна, за да се откаже. Засега любопитството и голямото заплащане надделяха.

Той извади от хотелския сейф фалшивия си паспорт и кредитна карта на същото име, известна сума пари и няколко други изтъркани документа, каквито всеки опитен митничар очаква да намери в портфейла на мъж, преминал четирийсетте. Сложи си камуфлажни панталони, туристически обувки, работна риза и леко сиво яке „Норт Фейс“. В джобчето в долния край на левия си крачол пъхна сгъваемо ножче „Кършо Блек Блър“, ако случайно се наложеше да убие безшумно някого.

Следващото нещо в екипировката му беше аварийният комплект, който носеше, в случай че положението стане неспасяемо. Постави специално пригодената си раница на бюрото и провери съдържанието й. Вътре имаше автоматичен пистолет FNH 5.7. Наемният убиец беше използвал на практика всяка марка леко огнестрелно оръжие, известно на човечеството, и бе установил, че при пряка престрелка никое не може да се мери с този модел по три причини: първо, слабият откат, второ, големият капацитет на пълнителя от двайсет патрона и трето, уникалните 5.7х28-милиметрови куршуми, проникващи през почти всяка бронирана жилетка. Пистолетът имаше къс заглушител на дулото и три резервни пълнителя. Раницата съдържаше и две звуково-светлинни гранати M84 с часовников взривател, които бяха много ефикасни за отвличане на вниманието.

Самата раница беше най-впечатляващата част от екипировката. Бе изработена от брониран плат и с едно бързо дръпване на ципа и дръжката наемникът можеше да покрие с едната половина главата, а с другата — гърдите си. С още няколко движения, отнемащи не повече от две секунди, раницата се превръщаше в бронирана жилетка, в която пистолетът и няколко други полезни инструмента се разполагаха удобно на гърдите. Той закопча около кръста си още една чантичка, съдържаща втори обектив за цифровия фотоапарат и свръхкомпактен 9-милиметров пистолет „Берета“ с петсантиметров заглушител.

Останалите неща напъха в стандартен черен сак. Винаги внимаваше какво пипа, затова пет минути му бяха достатъчни, за да заличи отпечатъците си в стаята. Хотелът беше пълен с камери за наблюдение и нищо чудно, ако някой в посолството ги следеше в реално време. Нямаше никакво съмнение, че ще видят лицето му, но колкото и да не му харесваше, нямаше как да предотврати това.

Затова закачи на врата си фотоапарата „Канон EOS 5D Mark II“, който допълваше прикритието му като фотограф на свободна практика, и излезе. Задържа двата електронни ключа, единия в раницата, другия в портфейла, за да може да влезе в стаята, ако се наложи, но от опит знаеше, че повече няма да се върне. Много по-вероятно беше да напусне по спешност страната. Той се усмихна за пред цифровите камери във фоайето и поръча на портиера да му извика такси. Служителят го попита дали напуска хотела и той отговори с не, макар че точно това смяташе да направи.

Наемният убиец бе посещавал почти всеки голям град на всички континенти освен Антарктида. Много добре познаваше разликите в жизнения стандарт на отделните страни. Въпреки всички средства, които американците и коалиционните им партньори бяха осигурили за изграждане на градската инфраструктура, Кабул си оставаше мизерна дупка. По тротоарите се трупаха боклуци, улиците бяха целите в дупки и ако имаше служба за почистване, това не личеше по нищо. Поради сравнително голямата надморска височина и редките валежи всичко бе покрито с фин слой прах. Освен това изхвърлянето на боклуци където им падне, изглежда, беше нещо като национален спорт за афганистанците.

Шофьорът беше много приказлив, което не се хареса на наемния убиец, но събитията се бяха развили толкова бързо, че нямаше време да избира. При нормални обстоятелства щеше да смени поне три таксита, но сега бързаше да провери мястото, където му бяха наредили да убие Рап. Тази част от задачата го дразнеше най-много. Като професионалист той беше свикнал сам да избира времето и мястото на убийството. Цялата работа му изглеждаше твърде нагласена.