Клайв Къслър: Пираня

— Извинявай – за втори път каза Уошбърн и се дръпна до стената. – Още колко остава до сблъсъка?

— Малко… Ето го! – Той посочи точката, появила се на синьото небе пред водещия дрон. – Разстоянието е осем километра. Ние летим със скорост петстотин километра в час, така че ще стигнем до него след шейсет секунди.

— Ами ако не уцелиш?

— Пилотът ще се опита да предприеме избягващи маневри, но няма да се получи. Изтребител като този може да прави акробатики около един „Боинг 747“, а аз разполагам с цели три.

Един от дроновете внезапно пикира. В същия момент Кензит изгуби сигнала му.

— По дяволите!

— Какво? – Уошбърн отново се облегна на облегалката му, но бързо се усети и се дръпна с поредното „Извинявай“.

Изгубихме третия дрон. Трябва да е някаква повреда.

— Можеш ли да я оправиш?

— Не си заслужава, след като сме толкова близко до целта. Остава ни един резервен дрон, ако този се провали.

Кензит беше насочил „Сентинел“ към кабината на „Еър форс 2“ и гледаше как двамата пилоти се готвят да избегнат приближаващите дронове. Бяха получили предупреждение от командването на военновъздушните сили и се опитваха да се измъкнат, но усилията им нямаше да променят нищо. Тъй като можеше да чува и вижда всичко, което планират, Кензит беше в състояние да се адаптира с едва ли не свръхестествена бързина. Индикаторите за гориво на дроновете показваха, че могат да останат във въздуха още петнайсет минути, така че можеше дори да си поиграе малко с вицепрезидентския самолет, преди да го довърши. Едва ли скоро щеше да му се удаде възможност да си играе с истински самолети.

После реши, че няма да рискува. Беше работил почти три години, за да стигне до този момент. Не мажеше да си позволи още някаква повреда като онази, която свали „Куейл 3“.

„Еър форс 2“ растеше пред камерата на дрона и вече се различаваше ясно. Пилотите се бяха разбрали да изчакат изтребителите да стигнат на около осемстотин метра от самолета, преди да направят рязък завой надясно, без да подозират, че опитът им е напразен.

Кензит изтри потните си длани в панталоните и грабна контролера за последния подход. Беше се ухилил като безумец от силата, която беше буквално в ръцете му. Предстоеше да промени света, точно както бе обещал.

Усмивката му изчезна, когато камерата на контролирания от него дрон показа нещо странно. Тесен вертикален ръб бавно се издигаше в кадъра отдолу и отдясно. Гледката бе толкова нелепа, че не осъзна какво е, докато не видя надписа USAF.

Опашната перка на другия дрон.

— Не – задъхано промълви той. После изкрещя „НЕ!“ и рязко зави наляво.

Беше късно. Въздушната спирачка на дрона отпред се задейства и рязко намали скоростта му, запращайки го към дрона на Кензит. Той се опита да забави, но междувременно лявото крило на машината закачи опашката на промъкналия се отпред дрон. Екранът за миг стана ослепително бял, след моето потъмня.

Кензит завъртя виртуалната камера на „Сентинел“ така, че да гледа зад „Еър форс 2“. От дрона му беше останало само едно огромно огнено кълбо. Другият дрон, вече без опашка, се носеше на свредел към океана.

Кензит се облегна назад, зашеметен от загубата на двете машини.

Имаше само едно обяснение.

Кабрило и хората му. Но това бе невъзможно. Руис би трябвало да е потопила „Орегон“.

— Какво стана, по дяволите? – попита изуменият Уошбърн.

— Млъквай! – кресна му Кензит и буквално заскуба косите си. – Остави ме да помисля!

Той върна „Сентинел“ обратно до Хаити и залива Гонав, където трябваше да се състои битката на Руис. Зяпна шокиран „Орегон“ – очукан и обвит в пушек, но все още плаващ.

Погледна в оперативния център. Хуан Кабрило седеше самодоволни в креслото си. Той помаха към екрана пред себе си и каза:

— Сбогом.

Отначало Кензит си помисли, че това е поредното смахнато послание към него, но после забеляза какво има на картата. „Куейл 3“ не се беше разбил.

А се носеше право към яхтата му.

Кензит скочи и столът му се блъсна в Уошбърн.

— Махай се от пътя ми! – изврещя той и се втурна към палубата.

Морис се появи в оперативния център със сребърен поднос с пресни кубински пури „Кохиба“ от личните запаси на председателя. Хуан нямаше представа откъде стюардът ветеран е разбрал, че краят на играта настъпва, но все пак му благодари и захапа пурата си, за да се наслади на финала.

Бялата яхта растеше устремно на екрана, докато дронът пикираше към нея с осемстотин километра в час – достатъчно бавно, за да остане твърдо насочен към непрекъснато движещата се цел.