Клайв Къслър: Пираня

Тя наблюдаваше „Орегон“ на монитора, свързан с камера от другата страна на широкия тринайсет километра остров. Кензит я беше предупредил, че ще е прекалено зает и няма да може да й осигурява в реално време информация за местоположението на „Орегон“, така че посред нощ тя беше изпратила двама свои хора да разположат камерата с мощен предавател на един пустеещ плаж от другата страна на острова. Когато корабът на Кабрило се появи по единствения курс, който можеше да поеме от Бая де Гран Пиер, Руис атакува.

Както я бяха предупредили хората й, контролът върху ракетите беше ограничен заради разположението на контейнера на стария товарен кораб, поради което можеха да ги изстрелват само една по една. Отначало Руис беше бясна заради тази спънка, но сега доста се забавляваше, като гледаше как „Орегон“ се брани отчаяно от ракетите. Високотехнологичният кораб нямаше да може да ги сваля безкрайно. Една от тях щеше да премине през защитите му.

— Лодката готова ли е за евакуация? – попита тя капитана.

— Да, адмирале – отвърна той. – Вързана е за левия борд.

— А бомбите? Искам да разкарам и трите кораба веднага щом „Орегон“ се пречупи.

— Всички са в готовност и очакват сигнал за взривяване. – Капитанът й връчи дистанционния детонатор.

— Отлична работа, капитане – похвали го тя. – Ще получите висок пост в правителството ми, когато стана президент.

Сигналите за помощ продължаваха, но тя не се безпокоеше, че някакви власти ще се отзоват. Хаити беше със символична брегова охрана и нямаше никакъв военноморски флот, така че в най-добрия случаи можеха да изпратят някой полицейски катер или да помолят за помощ Доминиканската република. Тя й хората й отдавна нямаше да са тук, когато те най-сетне се мобилизират.

Втората „Клуб“ се стрелна към „Орегон“ и Руис беше сигурна, че този път ще премине през защитите, но ракетата се взриви далеч от кърмата от защитния огън и обсипа кораба с отломки. По палубата затанцуваха пламъци и този път тя със задоволство установи, че са истински, а не фалшификацията, която бе видяла край бреговете на Пуерто Ла Крус.

Единственото разочарование бе, че Кабрило не знаеше кой ще потопи любимия му кораб. Тя обаче знаеше, а това бе единственото, което имаше значение.

Време беше да приключва.

Руис поднесе радиостанцията към устата си.

— Изстреляйте третата ракета.

— Тази отнесе „Метал Сторм“ – докладва Макс. – Останаха само двете картечници.

— Ще обърна така, че и двете да могат да стрелят по следващата ракета – каза Хуан и обърна „Орегон“ към Ил дьо ла Гонав. – Как върви, Мария?

— Свързах се с капитан Гарсия по сателитния му телефон – тържествуващо отвърна тя. – Много е смутен. Какво да му кажа?

— Може ли да се свърже с капитана на „Маракайбо“ но не по радиото?

Мария предаде въпроса.

— Да, той също има сателитен телефон.

— Добре. Кажи им да спрат напълно и да ми дадат точните си джипиес координати. Наистина точните, до сантиметър. И ги питай дали има други кораби в района.

Мария изглеждаше объркана от искането, но въпреки това го предаде на Гарсия.

Хуан се обърна към Макс.

— Приготви се да ги вкараш в насочващия компютър на „Ексосет“.

Макс сбърчи чело, после разбра и кимна.

— Да му кажа да не поразява тези координати ли?

— Именно. – Хуан погледна картата и видя, че дроновете и „Еър форс 2“ са на път да се срещнат. – Мърф, какво е положението с дроновете? Остават ни само пет минути.

— Почти съм готов. Трябва да успея от първия път, иначе Кензит ще ме изключи окончателно.

— Добре. Продължавай.

— Имам координатите! – извика Мария й ги съобщи на Макс, който ги вкара в насочващия компютър.

— Изстреляна е трета ракета! – обади се Линда. – Две минути до попадението.

— „Ексосет“ готов!

— Огън!

Ракетата беше изхвърлена от тръбата си и турбореактивният й двигател се включи, запращайки я към целта й. Алтиметърът на радара й я държеше само на три метра над повърхността.

— „Клуб“ на една минута от нас – каза Линда.

— Макс, опитай да посрещнеш ракетата с кръстосан огън с двете картечници. Това е единственият ни шанс.

От двете страни на кораба отново се разнесе звук на моторни резачки, когато двете картечници забълваха волфрамови куршуми към приближаващата ракета. Трасиращите линии танцуваха и се виеха, докато ракетата маневрираше в опит да избегне преградния огън. Но след двайсет секунди непрекъсната стрелба куршумите най-сетне намериха целта си и ракетата избухна в порой оранжеви пламъци.