Клайв Къслър - Пираня

— Ще излетим с хеликоптера половин час преди началото на мисията – каза Кабрило.

— Ще бъда готов – отвърна пилотът Адамс. Енергичният му и дързък външен вид подсилваше усещането на Кензит, че гледа телевизионен сериал, макар и с неограничен бюджет.

— Еди, екипирай ни като за аржентинския набег.

Говореха на този жаргон с позовавания на минали мисии, откакто научиха за съществуването на неутринния телескоп. На Кензит му се искаше да се запознае подробно с тях, но външният достъп до базите данни на „Орегон“ беше напълно отрязан. „Сентинел“ не можеше да вижда компютърен код.

— Техниците работят по оборудването – каза Сенг.

— Ще сляза при тях веднага след инструктажа.

— Добре – кимна Кабрило. — Ще се придържаме към простотата. Ще кажа на Гомес къде ще кацнем, когато приближим целта. Ще се разделим и ще опитаме да проникнем в циментовия завод като два екипа. Еди и Линк в единия и аз и Троно в другия. Екипът на Линда ще ни осигурява информация след кацането.

Кензит вече беше проверил радиостанциите им, но те използваха хардуерно кодиране на базата на променящи честотата алгоритми, така че Базен нямаше да може да подслушва разговорите им без неговата помощ.

— След като заловим Кензит и овладеем неутринния телескоп, ще го изключим, докато не решим какво да правим с него.

Кензит се усмихна. Кабрило нямаше идея, че той е на стотици километри от мястото.

Кабрило огледа хората си.

— Въпроси?

— Изглежда ми напълно ясно – каза Линкълн.

Троно кимна.

— Но проблемо.

Кензит се възхити на небрежния начин, по който тръгваха към смъртта си.

— Добре – каза Кабрило. — Сега е двайсет и един нула нула. След час трябва да сме на позиция в Бая де Гран Пиер. Гледайте да поспите няколко часа, след като приготвите екипировката си.

Всички кимнаха. Кензит погледна картата и видя, че Бая де Гран Пиер е изолиран залив на западния бряг на Хаити. Беше добре избран. Кабрило можеше да вдигне хеликоптера си през деня, без да бъде забелязан, и мястото се намираше само на осемдесет километра от циментовия завод, около двайсет минути полет.

Другите излязоха, но Кабрило остана загледан в масата, сякаш обмисляше трудно решение. После погледна нагоре право към Кензит, все едно знаеше къде е камерата.

— Лорънс Кензит – произнесе той, – имам да ти кажа нещо.

Кензит се стресна, колкото и необичайно да бе това за него. Би трябвало да очаква подобно директно обръщение, но въпреки това го побиха тръпки.

— Не знам дали ме гледаш и слушаш – продължи Кабрило. – Може да си говоря сам, но ако ме виждаш и слушаш, трябва да знаеш нещо.

Отърсилият се от изненадата Кензит се наведе напред. Връзката между двамата бе почти осезаема.

Изражението на Кабрило излъчваше злоба като на цирков тигър, на когото му е дошло до гуша от пръчката на дресьора. Пронизващата настойчивост, проникваща през телескопа, смрази кръвта на Кензит.

— Ще го кажа само веднъж и никога повече няма да ме чуеш да ти говоря – каза Кабрило. – Може и да се смяташ за гений, Кензит, но не си непогрешим. Направи огромна грешка, когато посегна на екипажа ми. Те са моето семейство. Може би самотник като теб не разбира колко е важно семейството, но твоите атаки направиха нещата между теб и мен лични. Не ми пука какви предимства си мислиш, че имаш, но ти обещавам, че ще те намеря. И когато го направя, ще откриеш, че отмъщението ми е бързо и безпощадно. – Кабрило стана и се ухили. – Прекарай нощта добре, Кензит. Може да е последната ти.

Кабрило се засмя, докато излизаше от стаята.

— Беше по-забавно, отколкото предполагах.

Но Кензит не се смееше. Колкото и да се опитваше да приеме думите на Кабрило просто като перчене, той изпита безпокойство за първи път, откакто беше започнал да разработва „Сентинел“.

Първите предвестници на изгрева надникнаха над хълмовете, вече оголени от гъстите гори, които Линда беше видяла на снимките на Гюнтер Лутцен на същия район от 1902 г. Растенията, поникнали на мястото на джунглата, бяха групички хилави дръвчета и храсталаци, които покриваха деретата и хребетите около езерото Пелигре.

От позицията им на оголената скала тя и Ерик имаха ясен изглед към циментовия завод, намиращ се на петстотин метра на изток, на самия бряг. Въздухът не трепваше и по водата на езерото, отразяваща осветените от слънцето пръснати облаци, нямаше нито една вълничка.

Бяха оставили Прасето на километър и половина назад и бяха стигнали пеша до това пустеещо място. Линда огледа района с военния си бинокъл „Щайнер“ 20x80. Вече беше достатъчно светло да види чакъления път, идващ от запад успоредно на далекопроводите от близката водноелектрическа централа. Различи няколко мъже на пост и други, които патрулираха между сградите.