Клайв Къслър - Пираня

— Предимствата на избраната професия. – Не задълба, за да потвърди впечатлението й, че са просто контрабандисти. – Разбрах, че си се обадила на компанията и приятелката си, за да им кажеш, че си жива и в безопасност.

— Да, благодаря за възможността.

— Вече няма смисъл да се крие новината. Конспираторите така или иначе знаят, че си оцеляла при корабокрушението. — Хуан не обясни откъде е научил това. – Разбира се, все още можеш да си тръгнеш по всяко време, но животът ти може да бъде в опасност, докато не намерим решение на ситуацията.

— Скоро ще трябва да замина. Компанията настоява да чуе доклада ми.

— Надявам се, че след още няколко дни ще успеем да намерим допълнителни доказателства, че зад атаките стои адмирал Руис. Това би трябвало да изчисти напълно името ти пред компанията.

— Именно адмиралът е причината да поискам да поговорим. Капитаните от транспортната индустрия в моята страна поддържат тесни връзки помежду си и един от тях ми каза, че я е видял в Карупано, малко пристанище на източния бряг на Венецуела. Говорих и с неколцина приятели, които още са във флота и не я обичат особено. Те ми казаха, че е напуснала щабквартирата с част от хората си, за да се присъедини към кубинския флот и да наблюдава съвместното американско-карибско учение на Бахамите.

— Какво е правила в Карупано?

— Приятелите ми не знаеха, но казаха, че се е качила на малък товарен кораб. Била е в цивилно облекло. Правителствената кола привлякла вниманието им.

— Някаква представа какъв е товарът на кораба?

Мария поклати глава.

— Само някакви контейнери.

— Благодаря за информацията. Вероятно е свързано с контрабандната й операция. Ще ти кажа, ако научим нещо повече.

Хуан й пожела лека нощ и продължи към заседателната зала. Когато влезе, Мърф разказваше на Ерик за събитията с подводницата.

— И тогава засилих Малкия маниак под падащата греда на „Рорайма“ – каза той, вдигнал ръце зад тила си. – Разбира се, роботът отиде на кино, но нямах избор.

Еди продължи разказа.

— Макар че Малкия маниак ме спаси от премахване, все пак останах заклещен. Държах кутията, но не можех да се измъкна, а знаех, че бомбата в бидона тиктака. Линк ме измъкна. Междувременно краката ми бяха изтръпнали, така че му се наложи да ме мъкне, докато кръвообращението ми не се възстанови.

— Иска ми се да се бяхме скрили напълно зад онези корали преди бомбата да гръмне — отбеляза Линк, който дъвчеше ябълка. – Докторът смята, че поне няколко седмици ще стоиш далеч от водата. – Единствената жертва от тяхна страна бе спуканото тъпанче на Еди.

Хуан зае мястото си начело на масата.

— Всички свършихте чудесна работа. Ще престана да си правя такива екскурзии, за да не си помислите, че можете да се оправяте и без мен.

— Няма начин – изтъкна Макс. – През цялото време се потях като прасе в сауна.

— Никак не ти е било лесно да запазиш плана си в тайна, но и аз бих постъпил по същия начин. Докъде стигнахме с плодовете на труда ви?

— Кевин Никсън и техниците в лабораторията отвориха кутията – докладва Линда. – Беше поцинкована и запечатана с парафин, така че не е ръждясала и водата не беше проникнала в нея. Вътре намерихме четири фотографски плаки.

Тя махна покривалото от бяло платно, на което лежаха четирите стъклени плаки с размери единайсет и половина на шестнайсет и половина сантиметра. Емулсията от сребърен бромид беше запазена идеално. Две от плаките имаха пукнатини в средата, но другите бяха непокътнати.

— Ако искате, можете да гледате оригиналите, но аз лично не бих ги докоснала – каза Линда. – Освен че са много деликатни, открихме по тях остатъчна радиация. – Видя, че Хали се дръпва по-далеч от тях, и добави: – Не е достатъчно, за да представлява опасност, но за всеки случай е по-добре да внимаваме. Копирахме изображенията в цифров вид, за да можем да ги разгледаме по-подробно.

Тя спусна екрана и включи проектора. Първата снимка показваше мъж на кей в черно палто и панталони, с ботуши и широкопола шапка. Изражението му беше сериозно, но очите му горяха със сила, която се долавяше дори на старата снимка. На кораба зад него беше изписано името „Рорайма“.

— Изглежда щастлив — отбеляза Мърф и погледна към Ерик. – Това ли е Гюнтер Лутцен?

— Не знам. Така и не намерихме негова снимка.

— Най-вероятно е той – каза Линда, – но няма как да сме сигурни. Показвам ви снимките в обратен ред, за да се опитам да проследя пътуването му от времето, когато стигнал до „Рорайма“. Както виждате, номерата на плаките са отбелязани в долния десен ъгъл. За съжаление, няма информация къде са били направени самите снимки. И няма ориентири, по които да се водим.