— Знам, че звучи шантаво, но си представете, че ви се наложи да обясните идеята за рентгеновите лъчи преди откриването им – каза Хуан. – Трябва да действаме според презумпцията, че въпросният неутринен телескоп съществува. Кензит и Базен бяха предвидили всеки наш ход. Изпревариха ни в Ямайка, Ню Йорк и Берлин, като всеки път знаеха съвсем точно къде сме. Възможно е Кензит да е гледал как въвеждаме имена и пароли, което му дава пълен достъп до комуникациите ни и компютърните мрежи.
— Затова ме накара да изключа всякакъв външен достъп до основния компютър – закима Мърф.
— Именно. В случая с Берлин Базен знаеше къде ще бъдем, макар че не споменах нито думичка в разговорите с вас. Напълно е възможно и в този момент да гледа и слуша тази среща.
Всички притихнаха, мъчейки се да приемат идеята, че за поверителност вече не може да става и дума. Накрая Хали наруши мълчанието.
— Тогава как бихме могли да победим този тип? Той ще знае всеки план, който измислим.
— Очевидно е, че не е безпогрешен – отбеляза Хуан. – Самите вие го доказахте, като осуетихте плана му с подводницата в Мартиника. Ерик има теория защо.
Ерик прочисти гърлото си.
— Мисля, че той може да вижда само едно място в даден момент. Това му позволява да шпионира плановете ни, но ако едновременно се случват много неща, ще трябва да избира какво да наблюдава.
— Имаме и друго предимство. – Хуан погледна внимателно всички един по един. — Общата ни история. Ако разговаряме кодирано и предаваме ключова информация за плановете си, използвайки миналия ни опит, известен само на нас, той никога няма да успее да я дешифрира, дори да ни подслушва. Това е идеята на Макс да изчакаме и да разкрием тактиката си в последния момент, ни дава шанс срещу Кензит.
Таблетът на Мърф издаде мелодичен звук.
— Резултатите са готови. Имаме две съвпадения с повече от петдесет процента вероятност и само едно, при което сходството е над деветдесет и пет процента. – Мърф чукна екрана и изстена, когато видя резултатите.
— Какво има? – попита Макс. – Да не би да е фалшива следа?
— Не, съвпадение е. Но няма да повярвате къде се намира пещерата. – Той пое главния екран от Линда и зареди картата от таблета си.
Жълтата точка беше наложена върху сателитна снимка на района, а хребетът беше показан в червено. Вместо в зелена долина, точката се намираше в сините води на езеро.
— Моделът ти на сравняване трябва да е погрешен – каза Еди. – Как е възможно пещерата да е на дъното на езеро?
— Защото става дума за езерото Пелигре на река Артибонит в централната част на Хаити – обезсърчено промърмори Мърф, докато четеше от екрана си. – Образувало се е след построяването на хидроцентралата Пелигре през 1956 година, повече от петдесет години след като Гюнтер Лутцен е бил там. Сега входът на пещерата е на дванайсет метра под водата.
По пладне „Орегон“ беше стигнал до Пуерто Плата, най-голямото северно пристанище на Доминиканската република. Езерото Пелигре се намираше почти в центъра на Хаити и до него се стигаше по лъкатушещи и изровени пътища; щяха да са нужни седем часа, за да може Линда и екипът й да изминат разстоянието от четиристотин и четирийсет километра. По-лесната част бе да вкарат транспорта си в страната.
Обикновено за разтоварването се изискваше разрешение от митницата, но няколко рушвета, бутнати на ниско платените служители на Доминиканската република, се погрижиха за липсващото разрешително. След трийсетте минути, необходими за свалянето на Прасето, „Орегон“ отново излезе в морето. Безпроблемното пресичане на границата с Хаити по суша щеше да изисква още един щедър подкуп.
Линда провери, но никой не ги следеше. Ерик, който седеше на мястото до шофьора в четириместната кабина, потвърди, че не ги следят и електронно. Нямаше начин да знаят дали Кензит не ги наблюдаваше с неутринния си телескоп. Мак Ди и Хали седяха на задната седалка и проверяваха екипировката си.
Тъй като Макс беше човекът, проектирал превозното средство, той бе получил честта да му бъде кръстник. Нарече го „Подсилен наземен разузнавач“, но за негов яд всички останали от екипажа го наричаха Прасето. Това бе сухопътната версия на „Орегон“ на Корпорацията. За страничния наблюдател Прасето беше просто очукан товарен камион, превозващ цистерни; имаше си дори лого на измислена петролна компания отстрани. Задната част можеше дори да бъде отворена от пристанищните инспектори, които щяха да видят шестте пълни цистерни, които служеха като допълнителни резервоари, даващи възможност на камиона да измине хиляда и триста километра. Махането на първата редица цистерни разкриваше втора, която беше просто фасада, скриваща останалата част от вътрешността на Прасето. Бяха поели пресметнатия риск, че никой няма да си направи труда да разтоварва напълно каросерията.
Читать дальше