Клайв Къслър - Пираня

— Кабрило се сдоби с част от дисертацията – съобщи той.

— Знам – отвърна Кензит. – Току-що го чух да разговаря с „Орегон“. Какво стана?

Базен разказа за гонитбата през Берлин. Знаеше, че Кензит гледа, и започна да прелиства частта от дисертацията, която бе успял да спаси, давайки възможност на Кензит да види страниците.

Кензит кимна одобрително.

— Добре. Поне не разполага с най-важните уравнения. Сега аз съм единственият на света, който притежава всички тайни на неутринния телескоп. Изгори я веднага щом кацнеш.

— Слушам, сър.

— Твоят човек Паске е мъртъв. – Каза го съвсем прозаично, макар да знаеше, че Паске беше най-близкият приятел на Базен. Кензит така и не успя да разбере защо хората държат да съобщават внимателно лошите новини.

Базен се извърна за момент и мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Как?

— Не успя да унищожи „Рорайма“. Казах му точно какво да прави, но след като се озоваха под водата вече не можех да поддържам връзка с тях и да ги предупредя. Не предвидиха тактиката на „Орегон“. Всички бяха убити и е възможно „Орегон“ да е успял да открие някои от фотографските плаки на Лутцен.

— А ако открият къде е скрит „Сентинел“?

— Именно затова искам да отидеш направо на Хаити. Следващите четирийсет и осем часа са жизненоважни. Целта ти е да защитиш „Сентинел“ на всяка цена. След като мисията ни бъде изпълнена, няма да имаме нужда от „Сентинел“ и ще можем да преминем към втората фаза. Разполагаш ли с достатъчно хора, за да го защитиш?

Базен кимна.

— Останали са ми около двайсет и петима наемници и мога да поискам услуга от полицията на Хаити, ако има опасност да бъдем притиснати от по-многоброен противник.

— Отлично. Обади ми се, когато си в бункера. Щом стигнеш там, никой да не влиза и да не излиза от него до края на мисията, ясно ли е?

— Да, сър.

Кензит затвори и нареди да доведат Уошбърн в контролната зала.

Уошбърн пристъпи вътре и зяпна технологията, която бе отвъд способностите му да я проумее.

— Надявам се, че след като ви показах комплекса в Хаити, вече си давате сметка, че начинанието не е малко – отбеляза Кензит. – Имам парите и ресурсите да ви направя президент.

Уошбърн завъртя очи, но се овладя.

— Вярно, разполагате с внушителна технология, макар, че нямам представа къде е онази пещера, тъй като ми завързахте очите по пътя към нея и обратно. Не мога да претендирам, че знам как работи оборудването й, но изглежда скъпо. Въпросът е, и какво от това? Как технологията ви ще ми помогне да бъда избран? Дори да ме направите вицепрезидент, трябва да се мине през първични и общи избори. Вицепрезидентският пост не помогна нито на Мондейл, нито на Гор.

— Така е, но те не са имали мен. Тъй като ще зависите от мен не само за изборите, но и като президент, исках да ви убедя, че възможностите ми са на практика безгранични.

Кензит въведе някакви координати и на големия екран се появи фоайе на имение. Уошбърн се намръщи, ала в следващия момент осъзна какво гледа.

— Това е къщата ми в Маями! Кога се сдобихте с този запис?

— Това не е запис. А картина в реално време. Да видим дали у дома има някого. – Кензит завъртя един тракбол и сякаш някой понесе камерата нагоре по извитото стълбище, докато не даде изглед надолу от балкона. После продължи по един коридор и стигна до затворена врата. Мина направо през нея и на екрана се появи жена по бельо, която обличаше полата си.

Уошбърн се хвърли към екрана.

— Това е жена ми! – Той се завъртя и сви юмруци. – Ти…

— Не, не, губернаторе. Не забравяйте, че от другата страна на вратата има охрана. Можем да продължим и след като сте вързан.

— Това е отвратително. Поставили сте камера в къщата ми.

Кензит кимна одобрително.

— Браво на вас. Това е логичното предположение. Разбира се, погрешно.

— Докажете го.

— Добре. Посочете ми някакво място, за което сте абсолютно сигурен, че не бих могъл да поставя камера.

Уошбърн сви рамене.

— Овалният кабинет – саркастично каза той.

— Надявах се, че ще изберете нещо по-обикновено, но и това ще свърши работа.

Белият дом беше едно от най-лесните за откриване места на планетата. Кензит въведе името и на и екрана се появи сателитна снимка на позната бяла сграда.

— Това ли е всичко? – презрително се изсмя Уошбърн. – Мога да направя същото с картите на „Гугъл“ и айфона си.

— Сериозно? – подсмихна се Кензит. – А това можете ли?

Той увеличи образа и покривът на Западното крило се понесе към тях, докато картината не мина през него. Кензит спря, когато стигна най-емблематичния кабинет на света.