Линда обърна „Орегон“ и заплаваха обратно към корабокрушението. Само няколко парчета от подводницата се носеха на повърхността.
Докато приближаваха „Рорайма“, Макс забеляза две глави на повърхността. Уплашен, че е станало най-лошото, той накара Мърф да увеличи картината от камерата.
Вместо безжизнените тела, които бе очаквал да види да се носят по вълните, зърна Еди и Линк да махат усмихнати на „Орегон“. В дясната си ръка Еди вържеше блестяща метална кутия с размерите на книга. Спасителната лодка приближи да ги прибере.
Макс въздъхна с облекчение и тупна Мърф по рамото.
— Добра маневра с Малкия маниак – каза той. – Може би това е спасило живота на Еди.
Мърф показно изпука с кокалчетата на пръстите си.
— И всичко за един ден работа.
— Просто ще удържаме от дела ти, докато не се съберат пари за нов робот.
Мърф се разсмя, после видя, че Макс не се смее. Изгледа го сериозно и направи гримаса.
— Много смешно.
Макс намигна на Линда и двамата се засмяха безмълвно.
— Макс – повика Хали, – Хуан се обажда.
Макс отиде при него и взе слушалката.
— Ето го и мистериозния човек – каза той. – Пропуснахте целия купон, докато се шляехте кой знае къде.
— Знам. Хали ме запозна набързо.
— Вече можеш ли да ми кажеш къде сте?
— В Берлин. И ние имахме малко перипетии.
— С Ерик добре ли сте?
— Успяхме да се доберем до летището незабелязани. Ако се появи полицията, ще твърдим, че сме се озовали съвсем случайно на местопроизшествието.
— Вече можеш ли да ми кажеш каква беше тази свръхсекретна мисия?
— Точно затова се обаждам. Докато карах към летището, Ерик преглеждаше част от една дисертация, до която се добрахме в университета, с помощта на преводаческото приложение на телефона си. Дисертацията е написана от Гюнтер Лутцен, учения, който е бил на борда на „Рорайма“. След като получи приблизителен превод на част от документа, Стоуни смята, че знае как е била компрометирана сигурността ни.
— Добре ли е да обсъждаме това по телефона? Кензит не е ли разбил кодирането ни?
— Не му се налага да го прави. Според Ерик Кензит е създал неутринен телескоп. Или поне така го нарича засега.
Макс се намръщи. Беше отличен инженер, а никога не бе чувал за подобно нещо.
— Как гледането в космоса му помага да подслушва плановете ни?
— Ерик може да го обясни много по-добре, когато се върнем на „Орегон“, но няма нищо общо с космоса. Лутцен е разработил революционна теория как да улавя субатомни частици. Идеите му са изпреварили с десетилетия времето си и някои от уравненията в дисертацията са толкова сложни, че дори Стоуни има проблем с разбирането им. Той смята, че Кензит ги е използвал, за да създаде устройство, което му позволява да вижда навсякъде по света.
Макс вече наистина се обърка.
— Как така „навсякъде“?
— Искам да кажа – отвърна Хуан, – че с този телескоп той може да те гледа в момента, без изобщо да подозираш.
Макар, че беше кипнал заради провалите от деня, Лорънс Кензит неволно се изкиска, докато гледаше как Макс Хенли се оглежда предпазливо в оперативния център, сякаш можеше да забележа шпионска камера, скрита в нечий ревер. Всъщност Хуан Кабрило беше прав. Нямаше абсолютно никакъв начин той да знае, че Кензит може да вижда и чува всичко, което прави и върши Хенли. Контролната зала в яхтата на Кензит се намираше на стотици километри от „Орегон“ и получаваше сигнала от системата „Сентинел“, заровена дълбоко под земята.
Въпреки че беше съсредоточен върху по-големите си цели, Кензит се наслаждаваше на аспекта „Надзъртащия Том“ на дизайна си, основан на работата на Гюнтер Лутцен. С помощта един гигантски екран за наблюдение и пет-шест по-малки монитори, различни клавиатури, чувствителни на допир екрани в джойстикове Кензит можеше да гледа всичко, което желае, навсякъде по света. Сякаш наистина притежаваше някаква свръхсила и се чувстваше като бог, гледащ творенията си от далеч, готов да се намеси в живота, стига да му скимне така. Разбира се, възприемаше се като добронамерен бог, работещ в интерес на човечеството като цяло, но и способен да се гневи, ако това е нужно за великия му замисъл. Не беше нужно по-нисшите същества да разбират защо нещата се случват по един или друг начин. Просто такава беше волята му, а те бяха негови слуги.
Преди да доведе Браян Уошбърн в контролната зала, той се обади на Ектор Базен. Веднага щом се свърза, провери джипиес координатите на самолета, който тъкмо излиташе от Берлин, и ги вкара в компютъра, който ги обработи, докато не откри правилната височина на машината и започна да я следи. Миг по-късно вече гледаше в салона. Базен беше сам и вдигна телефона.
Читать дальше