Джон Лескроарт - Фатална жена

Моузис седеше между него и Ейми. Цяла седмица беше изглеждал отлично в донесените му от Сюзън костюми, не беше заспивал в залата и сега едва ли не безгрижно очакваше шоуто да започне. Поне външно излъчваше спокойствие като човек с много възможности пред себе си.

Съдия Гомес влезе в залата, както винаги, сякаш внезапно, всички станаха и тя зае мястото си на издигнатата маса. Адвокатите се представиха за протокола пред съда и чакането свърши. Стиър се беше изправил и стоеше точно срещу съдебните заседатели. Той имаше характерна спортна стойка и държеше ръцете си леко напред, сякаш се канеше да улови топка.

— Дами и господа съдебни заседатели. Добро утро. Искам да ви благодаря за търпението, което проявихте при процедурата на избора на състава. След няколко минути ще започна да викам свидетелите, чиито показания ще докажат обвиненията срещу ответника. Но преди това бих искал да отнема малко от времето ви, за да ви запозная накратко с това, което доказателствата ще покажат. Надявам се, че това ще ви е от полза да разберете защо задаваме определени въпроси и ще ви помогне да обработите информацията, която свидетелите ще дадат.

Случаят е наистина много прост. Обвиняемият е взел тояга, по-точно шилелаг, типично ирландско оръжие, стояло години под бара на заведението, което той притежава. С него е пребил до смърт човек, Рик Джесъп. Счупил е ръката му. Разбил е черепа му. Удрял го е толкова силно и толкова много пъти, че на снимките от аутопсията жертвата е почти неразпознаваема. За жалост ще се наложи да ги видите, докато специалист по медицина ви обяснява колко яростно и дивашко е било нападението. Удрял го е толкова силно, че тоягата се отпечатала в главата на Рик Джесъп като в пластилин.

След нападението обвиняемият е изхвърлил тоягата. Фактът, че тя е изчезнала веднага след убийството, е сам по себе си важно доказателство, че точно това е оръжието на убийството. Още по-важни са показанията на един експерт, който ще ви каже, че една снимка, направена в собствения му бар, показва как обвиняемият държи тоягата и това е същата тояга, с която е убит Рик Джесъп.

Сега няма да ви губя от времето и да ви обяснявам какво ще каже всеки от свидетелите. Ако го направя, встъпителната ми реч ще продължи колкото делото. Искам обаче да знаете, че свидетелите ще ви кажат, че са сигурни, абсолютно сигурни, че са видели обвиняемия с тази тояга в ръце, докато е вървял по улицата, на която се намира апартаментът на г-н Джесъп, точно около времето, когато е бил убит. Още по-убедителни са доказателствата от криминологичната лаборатория — кръвта на г-н Джесъп е открита в автомобила, по якето и по чифт обувки на обвиняемия, намерени в шкаф в дома му.

Харди се постара лицето му да остане абсолютно безизразно. Ейми внимателно и бавно сложи длан на ръката на Магуайър. Нямаше как да избегнат този момент, а той беше крайно неприятен, ако Харди твърдеше, че Моузис не е извършил убийството, каквато беше позицията на защитата. Откриването на кръвта щеше да направи ареста железен, дори и да нямаше никакви други доказателства.

— Защо обвиняемият би направил нещо подобно? — запита Стиър. — Защо някой би направил нещо подобно? Заради отмъщение.

Стиър не спря дотук, а разказа за връзката на Британи с Джесъп, за последвалото вероятно нападение срещу нея, за първия път, когато Магуайър беше ударил Джесъп, а накрая и за обвиненията в изнасилване, които накарали бащата на Британи да изпадне в ярост и да иска да убива.

Всичко ясно, просто и убедително. Харди ненавиждаше всяка една дума от речта.

— Дами и господа — не спираше Стиър. — Личното правосъдие не е правосъдие. Този обвиняем е отнел живота на друго човешко същество при обстоятелства, които законът определя като убийство. Когато чуете показанията и указанията на съда ви кажат как да ги оцените, аз ще искам това решение — виновен в убийство. Това е решението, което вашата клетва ви задължава да дадете. Благодаря ви.

Харди често оставяше съдбата да решава действията му. Смяташе, че така е гъвкав и по-способен да отвръща на ударите, че остава във върхова форма. Докато караше на запад по „Лейк“, той реши, че ако види свободно място за паркиране близо до Глицки, ще спре и ще се отбие. Не се бяха срещали почти месец, което за тях беше много време.

Места имаше по всяка пресечка. Минута по-късно вече беше изминал половината от пресечката на улицата без изход и беше изкачил дванадесетте стъпала до предната врата на Глицки. Звънна, изчака и звънна отново. Нещо не беше наред, помисли си той. Беше оставил колата на перфектно място. Глицки трябваше да си е у дома, какво иначе щеше да прави? Макар че, честно казано, Харди може би трябваше първо да се обади. Къде обаче оставаше спонтанността?