Джон Лескроарт - Първият закон

Малко преди два часа в един хладен и намръщен вторник Моузес Макгайър паркира с трясък стария си пикап „Форд“ пред къщата на сестра си Франи и натисна два пъти клаксона.

Докато чакаше, започна да духа в дланите си, които така и не успяваше да стопли. Парното на пикапа не струваше пукната пара и прозорецът откъм шофьорското място бе заседнал, наполовина отворен, но Моузес знаеше, че не времето е причината да му е студено. Виновни бяха нервите му. Пак издиша в шепите си и отново натисна клаксона.

Вратата се отвори. Зет му, Дизмъс Харди, се спусна пъргаво и делово по стъпалата на верандата и прекоси алеята, която разполовяваше малката морава. При други обстоятелства той щеше да се усмихне и да подхвърли нещо остроумно за поздрав, но сега лицето му бе застинало, а очите — сведени. Под мишницата си носеше омотан с въже вързоп, беше с джинси и туристически обувки, а отгоре — с дебела шуба, в чиито джобове бе пъхнал ръцете си. Шубата е добро хрумване, помисли си Макгайър, не толкова заради студа, колкото като прикритие за бронежилетката и вързопа.

Харди бе на петдесет и две — с две години по-млад от Макгайър. Познаваха се повече от трийсет години — откакто воюваха заедно във Виетнам. Там Харди бе пренесъл Макгайър до сигурно прикритие под непрекъснат обстрел — и двамата бяха ранени, и двамата получиха ордена „Пурпурно сърце“. Но Харди бе спасил живота на Макгайър и тази връзка се бе запазила, щеше да съществува винаги.

Когато първият опит на Харди да заживее като възрастен се бе провалил, той започна работа в бара, който Макгайър бе отворил — „Литъл Шамрок“. После, когато бе готов да рискува живота си и да се обвърже отново, стана собственик на една четвърт от бара. Ожени се за сестрата на Моузес и стана кръстник на една от дъщерите му, а Макгайър на свой ред стана кръстник на неговата дъщеря.

Семейство.

Харди се вмъкна в колата и метна вързопа на седалката между тях.

— Тук ти е жилетката. Наистина имах една резервна.

Това, че го каза на глас, изглежда малко го умори. Пое дълбоко въздух и хвърли последен поглед към дома си, докато колата потегляше. После се обърна към зет си и попита:

— Какво си взел?

Макгайър посочи през рамо към каросерията.

— Петдесет патрона и двуцевката ми, увити в брезента отзад.

— Дванайсеткалибровата?

— Да — каза Макгайър и посочи жабката на таблото, — а тук ми е Зигзауерът.

— Автоматичен?

Усети, че тонът на Харди изразява неодобрение, и каза:

— Невинаги засичат.

— И веднъж стига.

— Бездруго сигурно ще използвам пушката.

Двамата мъже потънаха в мълчание. След няколко пресечки, когато поеха по „Гиъри“, Макгайър пак събра длани и се опита да ги стопли с дъха си. Най-накрая Харди се обади:

— Убеден ли си, че трябва да го направим?

Макгайър го погледна с немигащи тъмни очи.

— Напълно. А ти?

Харди преглътна, поклати глава и каза:

— Не виждам друг начин.

— Защото друг начин няма.

— Зная, зная, само че…

— Винаги има друг начин?

— Да. Обикновено.

— Не и този път — отсече нетърпеливо Макгайър и ядосано профуча на жълто на светофара. — Вече опита всичко.

— Може би не съм. Точно това ме притеснява. Моментът е крайно неподходящ да ни спират, не е ли така?

Макгайър понамали скоростта. Удари с ръка по таблото.

— Няма ли да тръгне това парно? Дяволите да го вземат!

Харди се направи, че не забелязва този нервен изблик.

— Мисля си само — ще направим това, а после?

— После ще останем живи. Как ти се струва това? Ако не го направим, сме мъртви. Просто е. — Следващият светофар светеше червено и му се наложи да спре. Използва случая да погледне Харди в очите. — Още колко души трябва да убият тези хора, Диз? И колко вече са убити?

— Приказки…

— Я стига! Нима все още имаш някакви съмнения? Логични или каквито и да е?

— Не.

— Тогава не ми казвай „приказки“. Ти самият не го вярваш.

— Добре, но все пак Ейб може би трябваше да включи и федералните. А да ходи да ги арестува сам…

— Няма да е сам. Ние сме неговото подкрепление.

Харди прехапа устни.