Джон Лескроарт: Първият закон

— Ние не сме ченгета.

— Правилно. Няма време да включваме федералните, Диз. Няма време да задвижим бюрократичната машина. Най-вече ти би трябвало да си наясно с това.

— Исках само да кажа, че ако разполагахме с малко повече време…

Макгайър поклати глава.

— Времето ни изтече, Диз. Ако решат, че ти си следващият — а може успешно да се заложи на това, — може би днес, а може би утре ще спрат до теб. И ще им бъде все едно дали Франи или децата също са в колата. И с теб ще бъде свършено, както стана и с другите.

— Зная, прав си. Зная.

— Съвсем прав. — Светна зелено. Макгайър натисна газта и се люшнаха напред. — Слушай, да не мислиш, че искам да съм тук. Не искам да съм тук.

— Мисля си за… закона.

Макгайър изсумтя:

— Законът! Скъпият ти проклет закон. Той ще те защити, така ли? Както защити всички останали.

— Това ми е животът, Моуз. Имам нужда да вярвам в това, нали?

— Законът не е живота ти. Той е работата ти. А животът ти е нещо съвсем различно. Първият закон е човек да защитава себе си и хората, които обича.

Харди се взря през прозореца. Макгайър бе движен от своя адреналин.

— На онези не им пука за нищо, Диз. Вече не ти ли стана ясно? Държат закона, или поне ченгетата в този град, в малкия си джоб. Несправедливо е и е нередно, да, но това е положението. Остава им само да премахнат теб и твоя приятел Ейб, дето си пъха носа навсякъде. И толкоз. Печелят играта. Животът продължава. Само дето вие и двамата сте мъртви, а с вас може би и сестра ми. Не искам да поемам такъв риск — каза той и го погледна. — И след всичко, което бе изгубено, ми казваш, че не разбираш? Че не си сигурен, че това може да се случи? Че непременно ще се случи?

— Не, Моуз, сигурен съм. Просто се чудя как се стигна дотук. Толкова нереално изглежда.

— Ами, спомни си Виетнам. Беше също така нереално, докато куршумите не засвириха покрай нас. Световният търговски център — и това бе нереално, ако се замислиш. Смятаме хората за разумни същества, въобразяваме си, че съществуват правила. И изведнъж какво става? Изведнъж се оказва, че няма правила.

— Така е, но ние няма да участваме в престрелки, Моуз. Ще бъдем подкрепление за Ейб. Това е всичко.

— Щом казваш.

— Освен ако не се обърка нещо.

Макгайър му хвърли още един поглед — не можеше да разбере дали Харди говори сериозно. Той бе способен да остроумничи дори на собствената си екзекуция. Пикапът се отклони на юг по магистралата. Харди извади някаква кутия от джоба си и я сложи в скута си. После вдигна капака й. Извади изпод мишницата си тежкия специален полицейски „Колт“ от синкава стомана. Носеше го по времето, когато преди години беше ченге. Отвори барабана, заизважда от кутията един по един .357-калиброви куршуми с медно покритие и кухи върхове и започна да ги поставя в улеите.

Когато шестте куршума бяха по местата си, той затвори барабана и прибра пистолета в кобура. После извади втори барабан от външния си джоб. Седеше и методично — щрак, щрак, щрак, куршумите попадаха в улеите — пълнеше резервния барабан.

Десет часа, сряда сутринта в началото на юли.

Джон Холидей бе облегнал едната си ръка на облегалката на дивана в кантората на своя адвокат, която се намираше на улица „Сътър“. Днес бе облечен с удобни, изкуствено протрити дънки, туристически обувки и бяла риза с висока яка, която бе толкова силно колосана, че изскърца, когато той се отпусна в привичната си поза. Другата си ръка бе отпуснал върху възголямата тока на колана, сребърна с тюркоаз. Беше протегнал до пода дългите си крака, кръстосани в глезените. Нищо в позата на този човек не говореше, че има гръбнак.

Харесваше се на жените още откакто надрасна акнето. Хлътналите му очи бяха сякаш прозорци към душата на поет — витражите на тези прозорци бяха с особения белезникавосин цвят на ледникова вода. Сега, отблизо, в тези очи се четяха следи на поражение и уязвимост. Имаше обърканост, имаше дори загадъчност. Със своята непринуденост и с бледността на лицето си — челюстта му имаше очертанието на острие — той разтуптяваше женските сърца от толкова години, че приемаше това за даденост. Не можеше да си я обясни. Нежното му лице му бе дотегнало дотолкова, че си бе пуснал мустак. Гъст и увиснал, с цвета на царевична свила, той бе с няколко нюанса по-светъл от косата му и само го бе направил по-привлекателен. Когато лицето му бе спокойно, Холидей не изглеждаше на трийсет, но щом се засмееше, бръчките добавяха десетина години и така го отпращаха там, където му бе мястото. Той все още обичаше да се смее, но се усмихваше по-рядко отпреди.