Джон Лескроарт: Рекетът

Една сряда в края на септември, в два и петнайсет следобед, Дизмъс Харди седеше на бара в „Литъл Шамрок“ — от страната на клиентите — и обработваше върховете на стреличките си за дартс с много фин шмиргел. Халбата „Гинес“, източена преди половин час и вече загубила пяната си, стоеше недокосната до улея на плота пред него. Харди си подсвиркваше монотонно, по-щастлив от всякога през последните десет години.

Беше отворил бара точно в един и бе сервирал бутилката бира на Том и — редовният клиент, който се бе пенсионирал като учител преди няколко години, а сега прекарваше повечето следобеди на масата под големия прозорец и разговаряше с всеки, който проявеше готовност да го слуша. Днес обаче Томи бе казал, че има среща и си бе тръгнал след първата бира. Не че имаше нещо против Томи, но и това, че бе останал сам, не го разстройваше особено.

Приключи с върха на поредната стреличка и вдигна глава. Съзря бирата и отпи глътка. През прозореца над масата на Томи се виждаше булевард „Линкълн“, по който сега нямаше кой знае какво движение. Вечнозелените храсти и евкалиптите, които ограждаха парка „Голдън Гейт“ от другата страна на улицата, помръдваха на лекия бриз. Тази сутрин не бе имало мъгла и Харди бе предположил, че вятърът ще е топъл. Ако искаш да прекараш лятото в Сан Франциско, планирай отпуската си за есента.

На отсрещната страна на улицата спря автобус. Когато отново потегли, там, на ъгъла, стоеше мъж. Стори му се самотен, изоставен.

Минута след това двойната врата на бара се отвори. Харди събра стреличките и заобиколи плота. Застана от другата страна, зад порцелановите ръчки на автомата за бира и кимна на клиента.

Ако изобщо беше клиент. Още на пръв поглед си личеше, че не разполага с пачки и не се вози в лимузини. Изглеждаше съмнително дори дали има достатъчно пари за бира. Ризата му беше разкопчана на яката и много протрита. Торбестите му панталони се нуждаеха от ютия. Очите му под достигащото чак до тила чело се присвиха, за да свикнат с полумрака в бара, макар и да не бе тъмно като в пещера. Трябваше да се избръсне.

— Какво ще обичате? — попита Харди, но когато се вгледа по-внимателно, нещата започнаха да застават по местата си. — Ръсти?

Мъжът пусна една нисковолтова усмивка, която сякаш изискваше усилие. Приближи се към бара.

— Право в десетката. — Подаде ръка през плота и Харди я пое. — Как я караш, Диз?

Гласът му беше тих и уверен, културен.

Харди го попита какво ще пие и му каза, че е за сметка на заведението.

— Както винаги.

Затвори очи, за да си припомни, после се обърна, свали от рафта бутилка „Уайлд търки“ и хвърли поглед на човека, с когото бяха делили един кабинет навремето, когато и двамата работеха при областния прокурор.

Ръсти Ингреъм беше остарял. Разбира се, косата — или по-скоро липсата ѝ. На двайсет и пет Ръсти имаше буйна оранжево-червена грива и мустак като кормило на велосипед. Сега, без никаква растителност по лицето, освен небръснатата четина, с голото теме и сивите кичури отстрани, изглеждаше стар — все още хубав, но стар.

Харди му наля двойно.

— Цяло чудо — отбеляза Ръсти Ингреъм и кимна към чашата.

Харди сви рамене.

— Ако изобщо познаваш някого, значи знаеш какво пие.

— Явно си намерил призванието си. — Вдигна чашата, Харди взе бирата и двамата казаха „наздраве“.

— Е? — Харди остави чашата си. — Още ли си адвокат?

Устните на Ингреъм се присвиха, но по лицето му се долавяше някаква мекота, която Харди не бе виждал преди. Знаеше, че преди да напусне областната прокуратура Ингреъм не беше лишен от чувствителност, но тя никога не се бе проявявала в мекота. Полуусмивката му беше като на човек, който гледа само назад. Добрите времена, каквито и да са били, нямаше, не можеха да се върнат никога. Отпи бавно от уискито.

— И ти трябва да си стоял настрана доста време… ако все още ги наричаш адвокати.

Харди се засмя. Това беше стара шега.

— Тогава „юридически пълномощник“… още ли си юридически пълномощник?

Усмивката му затрептя отново, като пламък, който се мъчи да се улови на фитил. Харди имаше чувството, че Ингреъм не е говорил с никого от дълго време.

— Все още имам тази чест. — Замълча за миг. — Макар че не понасям тази титла в кореспонденцията си и, както виждаш — посочи дрехите си, — практиката ми е в застой. — Отпи отново, като човек, който си попийва, но не жадно, не като алкохолик. Имаше разлика и опитните сетива на Харди бяха в състояние да я долавят. — Ти само с това ли се занимаваш?