Джон Лескроарт: Рекетът

Те не обичаха полицаите и бе трудно да ги откриеш в нормалното работно време. Връчването на призовките трябваше да става рано призори или късно вечер, а ченгетата, които търсеха свидетелите, работеха извънредно, защото знаеха, че само така ще могат да свършат каквото се иска от тях. Сега градът беше решил, че вече няма да плаща за това.

Което бе довело до голфа — момчетата излизаха в осем или девет часа, чукаха на вратите, не намираха никого, отиваха да поиграят голф, връщаха се пак на адреса, отново не намираха никого, после отиваха в службата и пишеха отчети за деня.

Тази история вонеше и всички бяха наясно с това.

Джес Мендес кимна към лейтенанта и извика през рамо:

— Ей, Лание, в колко ще се видим?

Батист не се обърна. Чу отговора на Лание зад гърба си:

— Най-напред имам три призовки. Ще се видим към девет и половина.

Бюрото на Ейб Глицки беше недалеч от прозореца в дъното, от който се виждаше магистралата и, по-нататък, центъра. Днес обаче, в осем без десет, не се виждаше нищо, освен сивота.

На бюрото на Глицки не бе подпряна торба със стикове за голф. Той беше един от двамата в отдела, които работеха без партньор. С Батист бяха постъпили в една и съща година. Двамата не даваха пет пари, че са от малцинствата — Глицки бе наполовина евреин, а Батист имаше „испанска фамилия“, така че помежду им съществуваше нещо като близост.

Батист дръпна стол и седна.

— Забравил си стиковете, а, Ейб?

Глицки, който пишеше нещо, вдигна очи.

— Тъкмо се канех да дойда при теб.

— Трябва ви четвърти ли?

Ейб изкриви лице според представата си за усмивка. Имаше ястребов нос и белег, който разсичаше устните му от горе надолу. В миналото усмивката му бе предразполагала някои лоши хора към откровеност. Може би в душата си беше мил човек, но по външността му това не личеше.

— Не мисля, че е смешно.

Ейб остави химикалката.

— С Фло решихме, че можем да се преместим.

— Какви ги дрънкаш? — Това беше по-лошо от стиковете за голф.

— В Лос Анджелис търсят хора. Може би известно време ще поработя в отдел „Кражби“, но нямам нищо против.

Батист се наведе напред.

— Какви ги дрънкаш? Колко време прекара при нас? Деветнайсет години ли?

— Почти, но там ще ми признаят повечето от тях. — Посочи листа пред себе си. — Тъкмо се чудех как да попълня това заявление. Виждаш ли тук? Има графа „Причини за напускане на предишната работа“. Дали да използвам „купчина конски лайна“, или да спазя приличието с „бюрократично безумие“?

Батист се наведе към бюрото.

— Ейб, чакай малко. — Нямаше намерение да го убеждава, че не може да напусне, защото можеше, но все пак трябваше да каже нещо. Сложи ръка върху листа. — Почакай малко, по дяволите!

Ейб го погледна в очите.

— Разбира се. Мога да чакам цял ден.

— Знаеш, че нещата ще се променят.

Ейб поклати глава.

— Не, не знам, Франк. Вече не знам. Все същото е навсякъде, в целия град. Те нямат нужда от нас и аз нямам нужда от тях.

— Не е вярно, градът има нужда от нас…

— Няма да споря по това. Обади ми се, когато най-после са наясно какво искат. — Ейб взе листа и го прегледа. — „Конски лайна“… това е по-силният израз, не смяташ ли?

Харди паркира в края на уличката и включи отоплението на колата. „Самураят“ му не беше добре уплътнен и вятърът свистеше през пролуките на брезентовия покрив. Сградите от двете страни бяха по на четири етажа, а мъглата скриваше канала и доковете отпред.

Беше осем и половина. Револверът, все още зареден, се намираше в жабката. Регистрирано оръжие. Вероятно едно от малкото в Сан Франциско, които можеш да носиш скрити съвсем законно. Бившият тъст на Харди бе съдия Анди Фаулър и когато Харди напусна полицията, подаде заявление за право да носи скрито оръжие, което в града не се даваше почти никога. Съдия Фаулър обаче бе влиятелен човек, а и не желаеше дъщеря му да остане вдовица. Не че носенето на оръжие непременно би предотвратило подобно нещо, но все пак бе убедил Харди да го вземе. Сега го носеше за първи път.

Е, добре, щеше да го носи законно, дори и скрито, щом се налагаше.

Угаси двигателя и бавно завъртя барабана на револвера, за да провери още веднъж патроните. Излезе навън в гъстата мъгла и с лявата ръка вдигна яката на якето си. Колтът тежеше в дясната, като че ли бе двайсеткилограмов.

Поколеба се.

— Глупак — каза гласно.

Но продължи напред.

Уличката излизаше на дървен кей, който опасваше канала Чайна Бейсън. Вляво от Харди имаше индустриален склад, който, струваше му се, бе надвиснал над водата и се губеше нататък в мъглата. Приливът беше в разгара си и вълните се плискаха в подпорите под краката му. Не се виждаше никакво течение. Повърхността бе зеленикавокафява, нашарена от мазни петна.