Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

Петък, краят на работната седмица.

На малката веранда от задната страна на къщата си един адвокат на име Дизмъс Харди седеше с вдигнати на парапета крака и се опитваше да запомни този прекрасен момент, докато слънцето се спускаше надолу по небето от близо час и сега се снижаваше към хоризонта зад дома му.

Постоянно разширяващата се сянка на сградата се плъзгаше над част от квартала на изток — района Ричмънд на Сан Франциско — и донасяше облекчение на светлите, гледащи на запад фасади на градските къщи пред него, докато се простираше надолу към центъра. Големият прозорец отрази обратно към Дизмъс проблясъци светлина — като светулки в събиращия се мрак, блещукащи във въздуха на сиромашкото лято.

Той отпи от своя джин с лед, постави чашата на малката алуминиева масичка за пикник, която бяха поставили отвън, и изведнъж осъзна, че просто не може да е по-доволен. Жена му Франи, която продължаваше да обича след двайсет и три години брак, беше все още в къщата зад него и си тананикаше, докато правеше нещо вътре. Двете му деца бяха далеч и се справяха добре в своите престижни училища — Ребека в Бостънския университет и Винсънт в университета на Сан Диего. Правната фирма на Фрийман, Фаръл, Харди и Роук, в която той бе ръководещ партньор, също вървеше напред, сякаш беше на автопилот.

Харди погледна за момент към небето над себе си и премига срещу прилива на емоции. След това, съвсем в негов стил, устата му образува насмешлива усмивка, насочена към самия него и той вдигна чашата си за нова глътка.

Вътре в къщата телефонът иззвъня два пъти и спря, което значеше, че е някой техен познат и Франи бе вдигнала слушалката. Гласът й с нотки на съчувствие и разбиране долетя до него, но той не се напрегна, за да чуе какво точно казва. Тя самата имаше донякъде преуспяваща кариера като брачен и семеен консултант и често й се налагаше да разговаря с някои от клиентите си от вкъщи.

Харди се отнесе, не нанякъде конкретно, а просто се предаде на подсъзнателни размишления. За момент той съществуваше точно колкото питието или стола му; или светлината, или бриза над океана на около километър и половина западно от мястото, на което седеше. Затова когато вратата се отвори зад гърба му, той леко се стресна.

Франи сложи ръка на рамото му и той вдигна своята, за да я положи върху нейната, наполовина обърнат към жена си, вглеждайки се в изражението на лицето й.

— Какво има? — попита, докато сваляше краката си от парапета. — Децата добре ли са? — Винаги първата им грижа.

Тя кимна положително на втория му въпрос, след това отговори на първия.

— Обади се Трея. — Трея беше съпруга на най-добрия приятел на Харди — Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско. С мъка в очите, Франи задържа и след това изпусна дъха си. — Заради Зак — обясни, имайки предвид тригодишния син на Глицки. — Станала е злополука.

Придружавана от петгодишната си дъщеря Рейчъл, Трея Глицки отвори вратата в бялата дъсчена ограда на семейство Харди. Дизмъс Харди, които седеше в хола си и гледаше през ленените щори на предния прозорец, викна към жена си в кухнята, че те са вече тук и отиде да отвори входната врата.

Трея се обърна, затвори портичката и се наведе да вземе един малък брезентов чувал. По начина, по който го вдигна, изглеждаше сякаш тежи сто килограма. Когато се изправи, раменете й се повдигнаха и спуснаха, след което тя посегна със свободната си ръка към челото си и застина напълно неподвижно за секунда или две. С малката си ръчичка Рейчъл се държеше за предния джоб на дънките на майка си, докато поглеждаше нагоре към лицето й, а устните й бяха здраво стиснати.

Харди прекоси верандата и слезе по трите стъпала до циментовата пътечка, която пресичаше предната му ливада. Слънцето вече се беше спуснало зад сградите, въпреки че истинският мрак щеше да падне след поне още двайсет минути. Когато Трея се обърна и го погледна, изглеждаше като че ли всеки момент щеше да загуби легендарното си присъствие на духа. Тя беше висока жена — почти с ръста на Харди — и бе добре сложена. Изразителната й уста, която обичайно веднага се разтегляше в усмивка, сега потрепна и след това образува черта и остана така.