Джон Лескроарт: Безкрайни тайни

— Въобразяваш си, че някои неща са погребани завинаги, а в следващия миг се оказва, че не можеш да мислиш за нищо друго.

Франи се поколеба, но знаеше за какво говори той.

— Майкъл?

Първородният син на Харди беше починал в ранна детска възраст трийсет и пет години по-рано. Очарователно и преждевременно развито седеммесечно бебе, той се бе изправял в бебешкото си креватче много преди момента, в който беше нормално да започне да си стои сам на краката. Някак си бе успял да се претърколи през защитната преграда, която бяха поставили на креватчето. И се беше приземил на глава.

— Не мисля, че съзнателно съм се сещал за него през изминалите пет години, а сега ето ти го — голям, колкото самия живот. Всъщност по-голям, отколкото той беше в живота.

Франи сложи едната си ръка на коляното му.

— Не е задължително и този случай да завърши по същия начин. Да се надяваме, че няма.

— Не знам дали Ейб ще може да го понесе и въобще как някой би могъл. Не знам как аз самият успях.

Франи знаеше. Трагедията със сина на Харди беше маркирала края на първия му брак, изоставянето на адвокатската му кариера, десетте години зад бара в „Литъл Шамрок“, изпиването на някъде между една и две дузини бири на ден, да не споменаваме и останалия алкохол, които консумираше.

Тя стисна крака му насърчително.

— Нека почакаме, докато нещата се изяснят. Искаш ли да дойдеш в леглото?

— Искам да изпия бутилка джин.

— Можеш, но няма да си доволен от това утре сутринта.

— Да. Знам. А и… ако Ейб има нужда от нещо… — Той поклати глава и се огледа, след това се обърна към нея и я погледна в очите. — Мамка му, Франи.

— Съгласна съм. Но Рейчъл ще стане рано. Ще е най-добре, ако сме отпочинали. Аз отивам да си легна. Ще се радвам, ако ме придружиш.

— Ще бъда скапана компания. — Поглади ръката й със своята и добави по-меко: — Още няколко минути.

И телефонът иззвъня.

— Най-добрата част от новините е — обясняваше им Трея, тъй като и двамата слушаха по двете разширения на телефона, — че е излязъл от двойката. Очевидно колкото си по-млад, толкова по-лоша е прогнозата. Тройка е много по-добре от двойка. А това е първокласна болница, така че са имали невролог на разположение, което си е чист късмет, защото веднага е успял да се хване за работа — въпреки че гласът й не беше точно весел, бе силен и в него се долавяше увереност. Пресявайки фактите, избирайки поносимите новини, тя се опитваше да се справя с нещата по своя обичаен начин — като просто стискаше зъби. — Охладили са го, за да стане хипотермичен — продължи Трея, — както постъпват винаги, и са му направили няколко изследвания и продължителна ЕЕГ. Жизнените му показатели са добри, така че всичко това е обнадеждаващо.

— Но все още е в безсъзнание? — попита Харди.

Франи и съпругът й чуха как Трея си пое дълбоко дъх и всеки за миг мина през съзнанието на другия.

— Е, това всъщност не е чак такъв голям проблем точно сега, тъй като са установили, че е в кома. Ще бъде в безсъзнание за известно време. Може би седмица или повече.

— Той е в кома? — думите излетяха от устата на Франи, преди да е успяла да ги спре.

— Не е чак толкова лошо, колкото звучи — отвърна Трея. — Инжектират му някакво лекарство, което уж помага на мозъка му да се лекува. Дават му и нещо за вътрешното подуване, но докторът каза, че все пак може да се наложи да го оперират. Всъщност най-вероятно.

Харди, който сигурно оставяше следи по телефонната слушалка до ухото си от силното стискане, попита:

— Кога ще бъде? Операцията?

— Вероятно много скоро. На сутринта, може би. Сложили са му няколко катетъра във врата, за да мерят черепното му налягане. Ако мине петнайсет, каквото и да означава това, трябва да влизат в операционната. В момента е тринайсет, повишило се е от десет, когато пристигнахме, така че…

— Можем ли да направим нещо? — попита Франи.

— Това, че се грижите за Рейчъл е повече от достатъчно. Просто не виждам как някой от двама ни ще може да излезе оттук скоро.

— Няма проблем. Може да остане за колкото време ви е необходимо — очите на Франи се заковаха върху тези на съпруга й и двамата кимнаха. — Изобщо не мисли за това. Тя е прекрасно дете и ние много се радваме, че ни гостува. И двамата.

— И двамата — повтори и Харди. — Та, какво следва сега?

— Мисля, че операцията.

— Какво ще правят?

— Ще извадят няколко костици от черепа му, за да намалят налягането.

— Не за постоянно, нали? — попита Харди.

— Не — отвърна Трея, — поне не мисля. Но сега ще попитам за по-сигурно. Както и да е, след това ще направят няколко малки прореза в дурата.